Ако Каин не беше убил Крийл, Рейт щеше да се намира на Стадиона на победата; щеше да седи до баща си, честния благочестив ковач, който се гордееше с работата си в конюшнята на дома Джанър; до майка си, тихата вярна съпруга и домакиня, чиито любящи ръце винаги обгръщаха Рейт като мистичен пръстен, защитаващ го от всички злини на света.
Родителите му бяха от първите постъпили в Църквата на Любимите деца; особено майка му беше страстна последователка на Ма’елкот. Така че и двамата се намираха сред тълпата, която приветстваше процесията на Ма’елкот при влизането му в Стадиона на победата. И продължиха да го приветстват, докато не избухна бунтът и приветствените викове не преминаха в писъци.
Ако Рейт беше там, той щеше да се бие за тях. Щеше да ги спаси. Но го нямаше. Заради Каин.
Родителите му умряха в бунта. Заклани като животни.
Заради Каин.
Заради Каин той изкова себе си в оръжие.
Следващите години той посвети на изучаване на Каин и неговия народ, чуждоземната раса от актири. Превърна се във водещия експерт на Манастирите не само по въпросите за Каин, но и за актирите и техния свят. Самият Рейт бе открил произхода на загадъчните артанци, чуждоземците, които управляваха Трансдея; скоро след това Рейт убеди Съвета на братята да го изпрати като пръв посланик в артанския двор.
Светът повярва на онова, което му каза Църквата — че Каин е умрял на пясъка в Стадиона на победата. Рейт знаеше истината. Незнайно как убиецът на родителите му живееше някъде, самодоволно наслаждавайки се на кървавата си победа; Рейт го виждаше в сънищата си. И във всеки сън той повтаряше клетвата си.
Ще те накарам да научиш името ми.
Щеше да накара целия свят да научи името му; но не името Рейт. Сега то беше просто маска, костюм, който носеше, за да скрие истинското си лице. Рейт беше достатъчно крехък и трошлив, за да се пречупи от един-единствен удар — като някакъв глинен съд. Мъжът, който сега носеше лицето му, бе оръжие, острие от закалена стомана, която проблясваше под светлините на огнището. Само в най-дълбоките си, най-потайни сънища, в историите, които си нашепваше в тъмна среднощна доба, когато призраците му се скупчваха около сърцето му, само тогава се осмеляваше да се нарича с истинското си име.
Той се бе превърнал в Гибелта на Каин.
Детинско? Знаеше, че е така — но когато се беше заклел да го направи, той беше още дете. Сега, седем години по-късно, той се изчервяваше само при мисълта за унижението, което щеше да изпита, ако някой някога научи колко силно цени все още той детския си мелодраматизъм… ала това само го караше още по-силно да се вкопчва в него.
Приемайки това име, той се закле с ненарушима клетва. И сега чакаше и бдеше.
Сравнявайки историята на Каин с останалите, пазени в архивите на Манастирите, той откри една негова характеристика, която според него беше определяща. Във всяко от неговите начинания, от най-дребното покушение до епичната битка, която бе смазала ордата на Кулан при Серано, винаги се появяваше една повратна точка, един момент на равновесие, в който някакво негово действие решително променяше хода на събитията в нова, неочаквана посока.
По някакъв начин Каин стоеше зад всяка промяна в краткия живот на Рейт. Този урок се беше отпечатал в съзнанието му като клеймо от вътрешната страна на черепа.
Как се беше появила Империята? Каин беше спасил Анхана при Серано, а Ма’елкот триумфира над превъзхождащите го сили на Липке в Равнинната война. Откъде се беше появил Ма’елкот? Кейн му беше осигурил короната на Дал’канит. Как Рейт се беше превърнал в Гибелта на Каин? Как Гибелта на Каин беше изпратен като посланик на Манастирите при артанците?
Отговорът на всеки въпрос го отвеждаше до Каин.
Рейт си беше съставил едно основно правило, което криеше като най-тъмните си фантазии — никога да не действа, преди да разбере как определено събитие е свързано с Каин. Това правило бе определяло съдбата му почти седем години. Връзката можеше да е далечна, неуловима, косвена — но винаги съществуваше. По този начин той успяваше да поддържа постоянната си бдителност.
Вече не ставаше въпрос за отмъщение; о, точно то го беше повело по този път, но отмъщението бе част от онези разрушителни желания, от които той се бе отърсил така, както змия събличаше кожата си. Каин не трябваше да бъде наказан. Той трябваше да бъде заличен.