Престъпвайки през прага на ЦОД, Гарете се сепна рязко, сякаш върху главата му се изля кофа с ледена вода. Той залитна, ахна, размаха слепешката ръце в опит да напипа нещо, каквото и да е, за което да се захване, за да се защити от пристъпа на паника.
Нечия силна ръка улови неговата; друга го обгърна през раменете, излъчвайки уютна топлина. Той установи, че се взира в леденосините очи на Посланик Рейт.
Гарете изкрещя.
Но изпод дланта, с която Рейт бе затиснал устата му, излезе само приглушен стон.
— Шшт — промърмори тихо той. — Всичко е наред, Винс; няма да те нараня. Шшт.
Гарете затрепери от шока, твърде уплашен, за да се бори. Опита се да преглътне, не успя и задиша учестено през носа си, докато най-накрая Рейт не махна дланта си от устата му.
— Какво…? Как…? Мили боже…
Той си спомни всичко: смъртта на Куелиар, рева на автоматите, след като охранителите разбиха вратите на приемната и разстреляха елфите. Спомни си как покани Рейт да го придружи, докато изпраща доклада за инцидента на шефовете си — спомни си как седя в каретата до него, бърборейки като някоя ученичка, през целия път от Трънова крепост до Станцията…
Спомни си как нареди на всички да напуснат ЦОД…
О, господи, простена беззвучно Гарете и очите му отново се завъртяха в новия пристъп на паника. Безсмислено примигващите скрийнсейвъри на мониторите го гледаха от празните кабини. О, господи, наистина го направих, изкарах всички оттук — аз съм сам с него!
Рейт се взря в очите му, сякаш така можеше да разчете мислите му като книга.
— Винс — произнесе той спокойно, ласкаво, — Винс, Винс, Винс. Успокой се. Аз съм на твоя страна. Сега сме партньори.
— Но, но, но, какво ми направи? Как ме накара да те доведа тук? И защо? Защо?
— Тук сме, Винс, защото, щом се освободиш от присъствието ми, веднага ще разбереш, че си действал под мое влияние. Дойдохме да разговаряме тук, защото искам да те убедя, не да те контролирам. Тук… — жестът му обхвана кабинките и светещите екрани, — както сам ще разбереш, след като се замислиш, аз нямам силата да въздействам на волята ти. За да се окаже партньорството ни успешно, аз трябва да се обърна към здравия ти разум.
— Здравия ми разум? Партньорство? — Гарете се изви като червей и се откъсна от прегръдката на Рейт, след което се обърна с лице към него, заслепен от гняв. — Господи, човече! Партньорство? Ти започна война!
— Не, Винс — отвърна спокойно Рейт. Устните му се разтегнаха в усмивка, едновременно топла и тъжна. — Ти започна война. Аз просто ти дадох възможността да нанесеш първия удар.
Усмивката му по някакъв начин задуши импулса на Гарете да се развилнее. Вместо това се извърна настрани и се отпусна в най-близкия стол. Извъртя го така, че да може да облегне лактите си на бюрото и да отпусне глава върху дланите си.
— Говориш за Диамантената мина.
— Разбира се. Каменарите от Диамантената мина са съюзници на дома Митондион още отпреди Освобождението. Повече от хиляда години. Ако тези легати се бяха върнали при Т’фарел Гарвановия перчем, след всичко, което са видели, войната щеше да започне независимо дали ти се иска, или не. Войната започна в момента, когато отрови водоносния слой на Диамантената мина.
— О, господи — прошепна Гарете. Той притисна палците си към ъгълчетата на очите си, борейки се с внезапния самоубийствен импулс да ги забие и да изкара всичко навън. — О, господи. Защо не ми каза? Ти беше тук — знаел си, виждал си какво се случва. Защо не ми каза?
Рейт сви рамене.
— А защо да го правя?
Гарете повдигна глава и впери поглед в Посланика. Бузите му горяха като ощавени, но болката все още не бе достигнала до съзнанието му.
— Да спра войната между безкрайната мощ на Арта и най-големия враг на човечеството? — разсъдливо произнесе Рейт. — Трябва да съм луд, за да го направя. Защо Манастирите трябва да се интересуват какви загуби ще понесете? Никоя цена не е достатъчно висока за спасяването на света от елфите — а войната между вас няма да ни струва нищо.
— Тогава з-защо… — заекна Гарете. — Какво правиш… Защо? Тоест… ти говореше за партньорство…
— О, да, Винс. Аз не съм забравил за най-съществената, най-важна подробност: артан или не, ти си човек като мен.
Аз съм много повече човек от теб, дивак ненормален, помисли си Гарете, но запази напълно неутрално изражение. Точно сега се намираше в невероятно отчаяно положение, че бе готов да приеме всякаква помощ от всекиго — дори от някой фанатичен психопат.