— Освен това знам — продължи Рейт, — че ти не си войнолюбец. Знам, че предпочиташ преговорите пред насилието и това заслужава възхищение, Винс; стига само да има шанс преговорите да са успешни. Но между видовете не може да има мир, Винс; преговорите само ще дадат на елфите повече време да прегрупират силите си и да организират кампанията си. Затова легатите трябваше да умрат. Сега войната е неизбежна. Тя е единственият ти вариант. Може да минат седмици, дори месец, преди домът Митондион да научи каква е била съдбата им. Сега времето е твой съюзник. Използвай го мъдро, Винс. Подготви удара си.
— Но… но ти не разбираш — безпомощно избъбри Винс. — Аз не мога да обявя война! Нямам такава власт… Имам началници, пред които се отчитам — и дори те се отчитат пред, ъъъ, пред аристокрацията на Арта. По-голямата част от, хм, аристокрацията никога няма да се съгласи на война — ще ми наредят да потърся изцяло дипломатическо решение.
Рейт сви рамене.
— Не можеш ли просто да се престориш, че им се подчиняваш? В силите ми е да ти предложа тайни съюзници, които ще излязат на бойното поле вместо теб.
Гарете присви очи пресметливо. Представи си как говори пред Конгреса на Незаетите с ореола на държавник; представи си как предлага на Компанията услугите си като миротворец, арбитър, посредник, търсещ прекратяване на насилието между двама от най-ценните съседи на Трансдея…
Не само можеше да защити Компанията, но и да спаси собствената си кариера.
— Съюзници? — попита той.
— Ммм, да — замислено отвърна Рейт. — Предполагам, че е напълно възможно. Какво биха казали… твоите началници… за съюз с Анханската империя?
— Анхана? — Дързостта на тази мисъл зашемети Гарете. — Можеш да ни уредиш съюз с Анхана?
— Напълно е възможно. О, той ще е неофициален, разбира се — и таен в началото, — но аз смятам, че общите интереси на Арта и Анхана могат да ги сближат все повече с времето.
— Как… как ще процедираме с това?
— Първо, като жест на добра воля — отвърна решително Рейт, — ти и твоите братя актири могат да спрат подкрепата си за каинистите в Империята.
Гарете ахна и откровено зяпна с уста.
Рейт се усмихна леко.
— Забравяш ли как се озовах тук? Прочетох мислите ти. Знам, че артанците и актирите са едно и също. Знам, че Каин е бил актир и че актирите се бият за каузата на каинистите.
— Аз… аз…
— Освен това знам — всъщност вярвам, — че основните цели на Империята, на Манастирите и на Арта съвпадат. Всички ние служим на Бъдещето на човечеството. Не е ли така?
— Ами, предполагам…
— Щом установим нормални отношения между Арта и Анхана, ти можеш да им продаваш артанска бойна магия — онези ваши многозарядни самострели без пружини са идеални — и аз съм сигурен, че те с удоволствие ще ги използват, за да изтрепят елфите.
Гарете прехапа устни. Идеята беше привлекателна, смела, дръзка, но…
— Не е толкова просто — рече той. — Няма как да го запазим в тайна, а аристократите ще се противопоставят дори на това.
— Аристократите, аристократите — изплю Рейт. — Нима твоят крал живее в страх от тази аристокрация?
— Ние нямаме крал — отвърна Гарете. Как да обясни същността на Конгреса на Незаетите така, че феодалното съзнание на Рейт да го разбере? — Имаме… управляващ съвет от благородници. А моите началници са само малка част от този съвет. Ако мнозинството гласува срещу нас, ще бъдем принудени да се подчиним. Не може дори да ни виждат, че се подготвяме за война, докато не ни нападнат.
— Но ти беше нападнат — заяви Рейт с непорочен поглед, — и то с предателство — в собствените ти покои. Ако не бяха бързите действия на артанските стражи, можеше и да те убият.
— Ммм, може би — отвърна Гарете, — но някой ще реши, че покушението е твърде своевременно и недостатъчно убедително. Не, това няма да ни свърши работа.
Рейт се усмихна сухо, протегна ръка и положи длан върху ръката на Гарете. Администраторът го погледна изненадано, но после се досети защо Посланикът изглежда толкова доволен. Гарете бе започнал да говори — и мисли — за себе си и Рейт като за „нас“.
Като за партньори с обща цел.
И той също установи, че е доволен. Никога не бе осъзнавал колко самотен се чувстваше, в какво тежко бреме се беше превърнала защитата на интересите на компанията — ден след ден, година след година. В края на краищата Рейт се оказа не чак толкова лошо момче, съвсем не психопат, а просто суров тип — склонен към насилие, разбира се, но той бе израснал в такова общество, недостатъчно развито, за да осъзнава неприкосновеността на човешкия живот…