Но пък елфите всъщност не бяха хора.
Гарете никога не забравяше да си напомня, че просветеният човек никога не съди за другите по собствените си културни стандарти; това бе едно от основните му правила.
— Трябва да потърсим някакъв начин, с който да спечелим войната още преди да е започнала, но да изглежда така, че е станало случайно — обяви той. — Трябва да изглежда така, че не сме им желаели злото.
— Знам, че вие, артанците, сте експанзионистичен народ — рече замислено Рейт. — Сигурно и в миналото сте имали конфликти с враждебни местни раси; сигурен съм, че сте разработили някаква стратегия да се борите с тях — някакъв начин, който да елиминира заплахата, без да предизвиква съпротивата на най-мекушавите от вашите благородници…
Гарете го погледна и леко отвори уста, припомняйки си една история от детството, една от онези легенди, които децата на Администраторите си разказваха едно на друго. Ставаше дума за някакво племе американски индианци… Су? Нещо такова. Нямаше значение.
Внезапно се почувства наелектризиран от възможността.
Можеше да го направи. Още сега. Още тук. Майсторският удар, с който щеше да спаси Компанията и себе си.
Мили боже, помисли си той. Стана от стола, а ръцете му трепереха от нервна енергия.
— Рейт, аз съм велик — гениален съм, за бога, измислих го!
Той плесна Посланика по рамото, разтърси ръката му и едва се сдържа да не се разтанцува, за да не стопи останките от достойнството си. Не можеше да седи на едно място. Обърна към себе си най-близкия монитор; когато скрийнсейвърът изчезна, той отвори телекомуникационната програма и въведе кода за идентификация.
Английски — напомни си той. — С тези хора трябва да говоря на английски.
На екрана се появи бодрата физиономия на млад симпатяга в облекло на Занаятчия.
— Студия Сан Франциско — обяви той с жизнерадостен глас. — Мога ли да ви помогна?
— Аз съм Администратор Винсън Гарете от компания „Отвъдие“. Това е поверително обаждане първа степен до Началника на отдел Биобезопасност. Пригответе се за кодиране.
Очите на младия Занаятчия се ококориха. Той преглътна тежко и каза:
— Да, сър, Администратор! Приготвям се… — През високоговорителя се чу звукът от бързо потракване по клавиши. — Готов!
— Свързване!
Господи — помисли си Гарете, докато чакаше отговора на Началника на отдел Биобезопасност. — Господи, може би все пак ме обичаш.
Три
Тъмният ангел чакаше, затворен в построената от самия него тъмница, окован в създадените от самия него вериги. Години наред не бе разполагал с друга храна освен собственото си тяло. Той се хранеше със себе си: глозгаше костите си и изсмукваше костния мозък.
Не знаеше какво очаква, но въпреки това чакаше.
В един зловещ ден се донесе едва чутият шепот на далечни фанфари и тъмният ангел се размърда в затвора си.
Хари плъзна ръка под тогата си и напипа подутината върху гръбначните прешлени на кръста. Помасажира я през туниката си, опитвайки се да премахне болката; чувството беше същото, сякаш лежи върху камък с размера на юмрука си. Обезболяващите успяваха донякъде да притъпят усещането, без да го направят напълно неработоспособен. Имаше работа за вършене.
Раната постоянно го болеше по време на работа напоследък; може би беше заради проклетото ново кресло. То беше изглеждало добре в каталога, но някак не можеше да се почувства удобно в него. Гърбът обикновено започваше да го боли, когато слизаше с личния си асансьор долу в офиса — издълбан в скалите под клона на Студията в Сан Франциско, — докато изминеше трите етажа, болката вече беше плъзнала пипалата си чак до раменете му. Обикновено тя нарастваше постепенно през целия ден, но оставаше поносима.
Ала напоследък беше безмилостна.
Това проклето кресло… Трябваше да запазя Колбърговото — помисли си Хари. — Той беше торба с шибани ларви на мухи, разбира се, но знаеше как да си създава удобства.
Първото нещо, което направи, когато най-накрая се пребори за това да е не само формално управител на клона на Студията в Сан Франциско, беше да предекорира офиса си.
Това беше нещо, което винаги смътно беше възнамерявал да направи, откакто Студията го издигна на този пост преди шест години. Отначало беше изпитвал истинско злорадство, докато седеше в креслото на Колбърг и наблюдаваше океана през неговия ретранслатор „Сони“. Но това бързо му омръзна. Подбраните от Колбърг мебели бяха заоблени, меки, без никакви остри ъгли — какъвто беше и самият Колбърг. Хари мразеше този офис не по-малко, отколкото бе мразил предишния му обитател, но за няколко години не му мина през ума, че това е основателна причина да направи някои промени.