Всъщност никога не му беше хрумвало, че и Колбърг е подбирал мебелите си по свой вкус. Светът изглежда по различен начин за човек, израснал в Работническите гета. Това беше не просто кабинет, в който работи управителят, това беше кабинетът на управителя. Той се струваше на Хари Майкълсън мистично светилище, като тронна зала на крал в Отвъдие, където обстановката се диктува от хилядолетни традиции, а не зависи от капризите на настоящия ѝ обитател.
Сега това му изглеждаше забавно — когато си спомняше за него, Хари поклащаше глава с печална усмивка. Винаги беше изпитвал усещането, че този офис сякаш не е наистина негов, че са го инсталирали тук като част от оборудването, докато не се появи и не заеме мястото си истинският управител. Като Краля Шут на Кирисханския пролетен карнавал, за когото всички се правят, че наистина управлява, докато не се опита да въвежда закони.
Сега офисът на управителя беше обзаведен с тъмна ламперия, дебел мъхест килим, огромно бюро от внесено от Отвъдие орехово дърво, а навсякъде по стените имаше тежки секции с истински книги. Имаше малко пиеси, няколко исторически книги, но предимно художествена литература с кожени подвързии: фентъзита, криминалета, дори някои социално неангажирани, леко рискови произведения от изчезналия жанр научна фантастика. Повечето книги бяха дошли тук от склада в имението на Вило. Ако някой се поинтересуваше — да речем, Бордът на директорите или дори Социалната полиция, — Хари можеше да каже, че черпи от старите романи идеи за Приключения; това му даваше идеално извинение да съхранява тук колекцията си, която никога не биха му позволили да държи вкъщи.
Единственият проблем беше, че шибаният гръб продължаваше да го боли.
Аналгетиците, които взимаше, помагаха, но не кой знае колко. Лекарите на Студията не му предписваха нищо от по-силните неща; те не вярваха, че наистина го боли нещо. Периодично някой от тях му напомняше, че рецепторите за допир и болка в областта на раната му са били увредени при слагането на байпаса му — което беше самата истина, самата рана беше само къс мъртво месо — и че в действителност там няма какво да го боли.
Хари беше готов да признае, че това е психосоматична болка. Е, и? Пак си го болеше.
Той се отказа да спори с лекарите. Вместо това започна да носи със себе си малко шишенце с меперидин хидрохлорид, купено от черния пазар. Лекарството облекчаваше болката не само в гърба му, но и в живота му.
Ако цялата болка беше само в главата му, както твърдяха, то защо тя ставаше по-силна сега, когато седеше в кресло, което харесваше? Новото му кресло беше старомодно, въртящо се, с висока облегалка, тапицирано с телешка кожа над гел-пълнежа; беше по-скъпо и по-добре проектирано от онова в домашния му кабинет в Аби. В него би трябвало да е по-удобно, отколкото в проклетото му легло, да не говорим за безформеното подобие на стол, което беше наследил от Колбърг.
Хари се застави да погледне в екрана, запълнен с последните отчети на инспекторите от минната колония в Трансдея. До него бяха достигнали неприятни слухове за този филиал; Гарете, вицекралят на компанията „Отвъдие“, беше безмилостен като детски насилник и някои хора казваха, че си затваря очите пред погромите срещу нехората по границите на херцогството. Така че Хари можеше да си помечтае за изненадваща инспекция и за това как ще напише доклад, който ще струва главата на Гарете, което ще го накара да се почувства щастлив за час или два…
Индикаторът на екрана му изпиука предупредително.
Хари потрепна, после поклати глава и натисна клавиш, приемайки обаждането. Отчетите изчезнаха, заменени от подобното на невестулка лице на секретаря му.
— Да, Гейл?
— Търсят ви от апаратната, Администратор. Казват, че е спешно.
— Свържи ме тогава.
— Веднага, сър.
Картината се смени — сега на екрана беше нервно изглеждащ мъж с белия комбинезон на техник.
— Ъъъ, управител Майкълсън, извинявайте, че ви безпокоя…
— Няма нищо, техник. Какво е станало?
— Ъъъ, ами, получихме сигнал от Роси. Той е буден и не изглежда ранен…