1.
Анхана се беше разпростряла из цялата долина като язва, изливаща вонящата си гной от промишлени отпадъци и канални нечистотии в реката, наричана от хората Великия Чамбайген. Още щом баржата излезе от речния завой на североизток, градът изплува от обгръщащия го гъст смог: назъбено петно върху лицето на земята, което изглеждаше мъртвешко сиво заради маранята, простираща се на километри.
На носа на баржата стоеше фей, облечен с прокъсани от времето и от трудното пътуване вълнени дрехи. Навремето може и да му бяха стояли добре — той имаше високата фигура и широките рамене на Първия народ, — но сега висяха като овесени на закачалка. Лицето му бе покрито с дълбоки бръчки: белези на лишения и печал, по-дълбоки, отколкото би си позволил да покаже един истински първороден. Черепът над заострените уши беше покрит с къса права коса. Ботушите му сигурно щяха да изглеждат чудесно, ако не бяха толкова очукани; вместо колан той бе завързал около кръста си дебело плетено въже от коноп. Не носеше никаква чанта, а вместо благородническо оръжие държеше бърсалка, на чиято дръжка се беше облегнал.
Той погледна надолу по реката към Анхана и кокалчетата на пръстите му побеляха. Устните му оголиха острите като на вълк зъби, а в големите му златисти очи със свити като на котка зеници под яркото следобедно слънце проблесна едва сдържано отчаяние. Някога, не чак толкова отдавна, той беше принц.
Името му бе Делиан.
— Ей, ти, на палубата, работиш ли? — изръмжа зад гърба му помощник-боцманът. — Или просто се мотаеш?
Първородният не показа по никакъв начин, че го е чул.
— Хей, шибаняк, да не мислиш, че не говоря на теб?
Над двете кули на двореца „Колхари“ се бяха събрали тъмни буреносни облаци; те тътнеха и сипеха мълнии към земята. Дори от такова разстояние той виждаше, че дъждът още не се е изсипал: кафяво-черният въглищен пушек от Индустриалния парк продължаваше да се стеле на гъсти валма над северните квартали на града. Все още нямаше дъжд, който да го измие от есенното небе и да го прати в реката.
Поредната буря, поредната отрова за рибите: оттичанията от улиците на Анхана убиваха всичко живо в реката. Делиан поклати глава с горчивина.
Чак след цяла седмица път ще може спокойно да се пие речна вода. А братята ми обичат да ми напомнят, че аз съм един от тези хора.
Но аз не съм. Не съм.
Аз съм много по-лош.
Повече от хиляда години градът бе замърсявал тези води, още от построяването на лагера на речните пирати върху острова, познат сега като Стария град. Самият Панчасел Митондион бе повел обединените сили на Първия народ по време на Бунта, обсаждайки превърналия се в рай на подивелите хора град. Той бе загинал тук, убит в последната си провалена атака, предавайки върховенството над своя дом и над целия Пръв народ на Краля на здрача Т’фарел Рейвънлок.
Тук сме претърпели последното си поражение, помисли си Делиан. Първият народ беше водил битки срещу диваците години преди обсадата на Анхана, но това бе преломната точка на войната. Сега, почти век по-късно, дори феите ветерани от Бунта на диваците, които се бяха сражавали рамо до рамо с елфите, вече не ги наричаха диваци. Всички ги наричаха така, както се наричаха те самите: хора, което на техния език означаваше „от кал“.
Народът на калта.
— Хей. — Викът бе последват от грубо блъсване по рамото и рязко рррт от разкъсване на плат — бойният нокът на помощник-боцмана се бе закачил в ризата на Делиан. Той се обърна към помощника, застаряващ огрило с набръчкана кожа на мястото, където се бе намирало лявото му око, и със стърчащо парче кост от мястото на левия му бивник. Помощник-боцманът държеше главата си леко извита надясно, за да може да гледа първородния с кървясалото си дясно око.
— Знаеш ли кое мразя повече от шибаните мързеливци, които се опитват да се скатаят от работата си на палубата? — Огрилото се наведе напред така, че с едно движение на оцелелия си бивник да може да извади окото на Делиан. — Шибаните елфи, ето кое. Сега ще миеш ли, или ще плуваш?
Погледът на първородния се плъзна по него и се насочи над рамото му към двата отряда от гребци огре, които забиваха в речното дъно дългите си трийсет фута прътове от намаслен дъб. Отрядите — всеки съставен от по шестима огрило, високи по девет и повече фута, с тегло от по един тон всеки — натискаха прътите си под бавното отброяване на викача, напрягаха мощните си гърбове, опитвайки се да надвият инерцията на баржата, а ноктите им оставяха дълбоки белези в дъските на палубата.