Той се пресегна, хвана единствения здрав бивник на помощник-боцмана и придърпа лицето на огрилото към своето с изненадваща сила. Допря устните си до ушната му кухина и произнесе тихо, но отчетливо:
— Не обичам насилието. Не искам да нараня нито теб, нито някой друг. Но сега си тръгвам. Нямам време за любезности. Ако някой ме последва, ще го убия. Разбираш ли ме? А после ще се върна тук и ще убия и теб. Кажи ми, че си разбрал.
Огрилото отстъпи назад и тръсна глава, опитвайки се да освободи бивника си, но този кльощав, почти безплътен фей имаше изненадващо силни ръце. Той отново придърпа огрилото към себе си и този път над юмрука му се издигна пушек, който миришеше на горяща кост, а бивникът в ръката му обгоря; огрилото издаде тихо стенание, което постепенно премина в отчаян писък.
— Кажи ми, че си разбрал — повтори Делиан.
— Схванах, схванах — изскимтя огрилото. — Махай се… просто се махай!
Делиан разтвори ръката си и огрилото залитна назад; бивникът му бе почернял на мястото, където първородният го бе държал. Той едва не попадна в пламъците, но докато отстъпваше назад, огънят просто угасна като задушен от невидимо одеяло, оставяйки само широко петно от тлеещи въглени върху палубата.
Делиан се обърна към носа и погледна от него, за да се убеди, че отдолу няма никой от скочилите в реката моряци, след което се гмурна и заплува с мощни загребвания към брега. Излезе от водата и веднага се затича по брега, без дори да погледне назад, към баржата; тичаше към Анхана.
Можеше да чуе подигравателните гласове на братята си: „Човешка кръв. Винаги трябва да прави нещо; не може просто да съществува. Тази човешка кръв — като човек ти просто пилееш времето. Също като някой безделник, който намира кесия със злато на улицата, ти разполагаш с толкова малко време, че прахосването му не означава нищо за теб.“
Може и да е така — отвърна им мислено той, — но точно сега имам повече време от вас. А толкова отчаяно му се искаше да греши; и болката от този копнеж изгаряше сърцето му също като огъня, който бе запалил на палубата на баржата.
Покрайнините на Анхана лежаха на три мили пред него, отвъд равнината, а нощта се спусна над града заедно с дъжда.
Той тичаше неравно и се спъваше, сякаш краката му принадлежаха на някой друг, сякаш и двата бяха полуосакатени. Въпреки това успяваше да се придвижва бързо, теглейки от Потока, за да подсилва преуморените си мускули, и за четвърт част успя да стигне до бедняшкия квартал, обграждащ Лабиринта на Анхана.
Бурята се отклони към него, за да го посрещне, и го удави в порой, вонящ на сяра. Без да забавя крачка, той зави нагоре по пътя, водещ на север между Лабиринта и Индустриалния парк.
Дори човешките отрепки с празни погледи, които населяваха тези коптори, намериха време, за да се обърнат след бягащия; да притичаш покрай хора, сякаш бързаш за някъде, се смяташе за непочтително. Анхана бе сърцето на човешките земи и единствените първородни, посрещани радушно тук, бяха онези, които си знаеха мястото.
Най-накрая стигна до гетото на нехората — Града на пришълците — и прекъсна връзката с Потока, която му даваше сила. Имаше нужда от по-голямо съсредоточаване от онова, което му позволяваше менталното зрение, ако искаше да премине безпрепятствено през тези тесни многолюдни улици, където щеше да му се наложи да се блъска и да бъде блъскан от безброй рамене на първородни, каменари, огрило и хора.
С падането на нощта по улиците се появиха дори няколко тролове; от време на време някой спираше и започваше да го оглежда преценяващо, да издава гладни, всмукващи звуци, сякаш преглъщаше лигите, които бяха потекли по извитите му бивни. От вонята му спираше дъхът; от шума и бликащата енергия на това място му се виеше свят. Мръсотията, отпадъците, празнотата, която съзираше в очите на тукашните първородни — Анхана бе причината той да изостави човешката цивилизация заради горските дълбини.
Градът на пришълците се беше променил за двайсетте години, откакто кракът му не беше стъпвал по тези улици. Някога това бе малко тясно гето, претъпкано с първородни, каменари, дървесни духове, огрило и техните гигантски братовчеди — всичките живуркаха в покрайнините на столицата, продаваха силата и телата си на техните човешки господари, затъваха в наркотици и пиене, ръмжаха и се сопваха един на друг като плъхове в претъпкана клетка.
Навремето редът в гетото се поддържаше от човешки шерифи, които обикаляха в патрули от по петима мъже; бруталната им тактика и свободното използване на обкованите с метал бухалки им бяха спечелили прозвището главотрошачите; сега биячите като че ли бяха заменени от екипи по двама — един човек и един нечовек, обикновено елф или каменар. Хората се обличаха в сребристо и черно, нечовеците — в алено и златисто. Делиан непрекъснато виждаше из улиците тези двойки да разтървават биещи се, да решават спорове, да разпръскват тълпите пред каретите на богатите. Можеше само да поклаща невярващо глава.