— Шибан педофил… Ако искаш да боцкаш хлапе, трябва да си платиш като нормалните хора!
Работата можеше да завърши зле — неколцина в тълпата като че ли нямаха нищо против да се включат в някой хубав въргал, а нищо в този опърпан, изтощен на вид първороден не подсказваше колко смъртоносен можеше да се окаже опитът им — но тълпата бе разблъскана от висок мъж със сребристочерна ризница и мускулеста каменарка с алено-златиста рокля.
— Добре, добре, разпръснете се — не спираше да повтаря каменарката, като по пътя си стъпваше по пръсти, мушкаше ребра и от време на време изблъскваше от пътя си най-наглите. Мускулестите ѝ ръце наподобяваха кипарисови коренища; когато блъскаше, хората отстъпваха. — Разпръснете се. Мърдайте! Да, ти, лайнар такъв. Размърдай се.
Мъжът се приближи до Делиан и го изгледа със студен поглед.
— Проблем ли има, горски? Или си търсиш такъв? И в двата случая сме на твое разположение.
— Това, което търся — отвърна бавно Делиан, — е феята, дето някога държеше тук един бардак.
— Тук? — Мъжът сбърчи вежди. — Не ми се вярва. Рууфи — фунгистът — е тук от… колко? Повече от осем години, ако не се лъжа — още отпреди да вляза в Патрула. Хей, Таулкг’н, да знаеш тук да е имало някакъв бардак?
Партньорката му изсумтя в брадата си и промърмори нещо, което Делиан не можа съвсем да разбере — нещо за хората и техния кратък живот и къса памет. После избута и последния зяпач надолу по улицата и се обърна.
— Да, тука беше „Екзотична любов“.
— Екзотична? Без майтап. — Очите на мъжа грейнаха и на устните му затанцува лека усмивка. — Хей, Таулки, горският търсел Дукесата!
Каменарката се приближи с юмруци на кръста. Тя огледа Делиан от главата до петите, после отново го погледна в очите и тъжно поклати глава.
— Не си прави труда, горски. Тя няма да те види.
— Не познавам никаква дукеса — отвърна търпеливо Делиан. — Феята, която търся, беше известна с името Киърандел.
— Същата — каза мъжът. — Просто ѝ викат Дукесата, защото изчука повече от половината Кабинет.
Каменарката настъпи с цялата си тежест крака на партньора си.
— Дръж се прилично.
— Просто ми кажете къде да я открия.
— Тя сега управлява „Залагащия пришълец“…
— „Залагащият пришълец“? Целия комплекс в Хазад-Лун?
— Да, но няма да те приеме, горски, вярвай ми. Все е заета, чуваш ли? Тя е важна…
Делиан пропусна останалата част от онова, което се опитваше да му каже каменарката, защото вече тичаше по улицата.
2.
Казиното „Залагащият пришълец“ се беше настанило в центъра на клоаката, която представляваше Градът на пришълците, като огромна отровна жаба, проблясваща в дъгите на многоцветната си слуз. За осемте си години се беше разраснало дотолкова, че бе погълнало всички съседни сгради; сега размерите му съперничеха на самия дворец „Колхари“. Три ресторанта, седем салона, четири казина, два театъра и десетки кабинки с различни размери и степени на уединение — в комплекса можеше да се купи всичко, от цигари до внезапна смърт, а стаите се плащаха на час. Той сияеше като маяк, ограден от гигантски ореол, наблюдаван от луната. Ореолът представляваше пъстроцветно отражение на изумителния мехур от сила — титанически Щит, — който обграждаше цялата структура и се забелязваше само защото струйките дъжд се стичаха по повърхността му на улицата.
Делиан се облегна на една хлъзгава от дъжда стена, близо до изхода на малка алея, водеща към улицата. Подгизналата вълна на туниката му дращеше раменете му. От стряхата, право върху главата му, се стичаше леко кисела на вкус, наситена с химикали вода. Той стоеше достатъчно навътре в сенките на алеята и върху лицето му падаха само зловещите отражения на алените, зелените и златистите светлини.
За менталното зрение „Залагащият чужденец“ сияеше още по-ярко, отколкото за обикновеното. Над сградата се вихреше смерч от изтичаща от Потока сила, сплетен в невъзможно ярки струи — алени и аметистови, бронзови и изумрудени, лазурни и сребърни, — които като знамена се ветрееха над покрива. Извън периметъра на Щита се бяха струпали масивни тълпи от зяпачи, които гледаха благородниците, знаменитостите и светските лъвове, слизащи от каретите на безкрайния влак, които спираха поред пред пурпурния килим, опънат върху широките мраморни стъпала. Зяпачите се облягаха върху Щита, сякаш той беше стъкло, притиснали носовете си към него, като че ли можеха да се изтръгнат от студената влажна тъмнина отвън и да се озоват в безкрайния летен следобед, който цареше под купола.