Над покрива на широката колонна галерия сияеха огньовете на огромна шатра с размерите на речна баржа, рекламираща умопомрачителната световна премиера на някакво шоу с вулгарно название и актьори, за които Делиан никога не беше чувал.
Няколко мига той изучаваше структурата на мехура. По всичко личеше, че се състои от няколко припокриващи се щита; за „Залагащият пришълец“ сигурно работеха шест или седем магьосници, вероятно хора, които го поддържаха. Всеки път, когато по улицата се зададеше някаква карета, пред която вървяха лакеи и ѝ проправяха път в тълпата, в Щита се отваряше пролука, достатъчно широка, за да пропусне екипажа и придружителите му; след това се затваряше като врата, за да не пропусне вътре простолюдието. Част от щитовете сигурно бяха почти постоянни, предварително заредени като онези, които пазеха целия комплекс от дъжда, поддържани единствено от съхранена енергия, а не от съсредоточения ум на магьосника; но онези, които се отваряха като врати, сигурно се захранваха от хора, а не от кристали. Той можеше без особени усилия да се промъкне през някой от кристалните щитове, без да вдига тревога, но след това трябваше да намери някакъв друг начин, за да привлече вниманието на Киърандел.
Делиан излезе на улицата.
Проправи си път през тълпата, без да обръща внимание на блъсканиците и ругатните, които се разнасяха зад гърба му. Когато стигна до мястото по средата на улицата, където каретите преминаваха през щита, той промуши ръцете си между един едър човек и един дребен трол.
— Извинете — каза учтиво Делиан.
Човекът и тролът погледнаха надолу към раздърпания кльощав първороден, след което се спогледаха и се ухилиха.
— Чупката, елф — рече човекът. — Намери си друго място.
— Намерих си вече — отвърна Делиан и ги изблъска настрани.
Те полетяха в тълпата, неподготвени за свръхестествената му сила. Тролът разумно реши, че този фей разполага с непознати ресурси, и бързо се отдалечи, мрачно мърморейки под носа си нещо на родния си грухтящ и мляскащ език; човекът, не чак толкова умен, реши да отстоява своето.
— Хей — възкликна той, — дребен копелдак, кого си мислиш, че блъскаш?
Делиан застина в очакване; леко му се гадеше.
Мъжът вдигна тежкия си юмрук.
— С удоволствие ще те…
Делиан го прекъсна със силно дясно кроше и от носа на човека шурна кръв. Очите на мъжа се изпълниха със заслепяващи сълзи и Делиан здравата го изрита в топките. Когато противникът му се преви на две, Делиан пристъпи до него, обхвана тила му с едната си ръка и цапардоса горната му устна с юмрук. Срещата на кокалчетата на свитите му пръсти с чупещия се нос беше повече от достатъчна, за да изправи мъжа, да го накара да политне назад и да го стовари на земята.
Делиан изрита отново проснатото тяло: върхът на ботуша му се заби с изключителна точност в слънчевия сплит на мъжа. Той се сви на кълбо от болка, дишайки учестено и накъсано.
Делиан се изправи. Очите му огледаха безизразно тълпата.
— Някой друг?
Нямаше желаещи.
Той оголи изключително дългите си и остри хищнически зъби.
— Тогава назад!
Делиан се извърна, неспособен да сдържи омерзението си. За да действа внимателно в подобни ситуации, той трябваше да бъде изобретателен, а беше твърде уморен, за да мисли свързано; трябваше да прояви въображение, а той не можеше да си го позволи. През последните две седмици въображението му даваше единствено цвят на вопли, картина на мъртви деца, мирис на геноцид.
Във вътрешността на мехура, в безкрайния летен следобед, всички разпоредители и лакеи носеха ливреи в алено и златно; вратите се охраняваха от шест сънливи огрета в пълно бойно снаряжение; бронята им бе лакирана в същите цветове и блестеше като гледжосани грънци. Алебардите им с цвят на кръв почиваха върху раменете им.
Менталното зрение на Делиан му подсказа, че на улицата никой не използва Потока, с изключение на мъничкия вихър, придаващ сияние на бижутата на една дебела жена, която слизаше от каретата си с помощта на двама внимателни портиери. Той кимна замислено. С малко повече късмет единствените, с които трябваше да се справи, щяха да са обикновени пазачи.
Без да излиза от менталното си зрение, той настрои Обвивката си към колебанията на щита, преценявайки силата на магьосника, който го поддържаше. Мъжът беше едва с трета степен; щитът му едвам удържаше дъждовните капки, какво оставаше за напора на тълпата. Делиан съсредоточи Потока в копие от сила и проби щита с едно бързо мушване. Обвивката му се бе настроила достатъчно ефективно, за да долови аления отблясък от болката на магьосника; с малко повече усилие той продължи да използва копието, за да пробие достатъчно голям отвор в щита, през който да премине.