Тълпата зад гърба му гледаше в безмълвен захлас: за обикновеното зрение той бе преминал без капчица усилие през мехура, който устояваше и на най-силните им напъни. Те се юрнаха след него, но той вече бе освободил силата си и щитът отново бе здрав като стена. Ала магьосникът сигурно не таеше никакви илюзии относно онова, което се беше случило; навярно вече беше вдигнал тревога.
И естествено, миг по-късно от групичката до портала се отдели един елегантен първороден с официално облекло и докосна раменете на двама едри каменари, облечени в алените ливреи на лакеи; тримата тръгнаха живо към него по сухия калдъръм на защитената улица, като се стараеха да не им личи, че бързат.
Пресрещнаха Делиан на двайсетина ярда от входа, подредени в полукръг, който му препречваше пътя, без да проявяват грубости. Феят бе висок и грациозен, тъмният му костюм имаше безупречна кройка; когато събра длани пред гърдите си и се поклони на Делиан, маникюрът му проблесна също като копчетата му.
— Мога ли да ви помогна, господине?
— Да, можете — отвърна Делиан, преминавайки между него и единия от каменарите така, сякаш те изобщо не съществуваха. — Обявете пристигането ми.
— Господине?! — рече деликатно феят с тон, който описваше с една дума кръпките по облеклото на Делиан, износените му ботуши, конопения колан и неестествените бръчки по лицето му. Той тръгна редом с него, а каменарите ги последваха отзад; Делиан чуваше пукането на кокалчетата им.
— Можете да обявите за пристигането на Подменения принц Делиан Митондион, най-младия син на Краля на здрача.
Феят дори не примигна.
— Има ли принцът резервация?
Делиан не спираше да върви.
— Моля ви, Ваше Височество — промърмори феят с успокояващ тон, обигран в техниките за справяне с откачени типове, за какъвто несъмнено смяташе Делиан, — това не е непреодолима трудност. Имаме цяла секция, запазена изключително за гостуващи краски особи; ще се съгласи ли принцът да ме последва?
Делиан знаеше със сигурност какво го очаква, ако го направи: зверски бой в някоя тъмна стая, кървящото му, безчувствено тяло — изхвърлено на улицата край мехура за назидание на останалите.
— Няма да е необходимо — рече той. — Не съм дошъл за представлението. Дойдох да се видя с Киърандел.
— Моля ви, господине; боя се, че съм длъжен да настоя.
Ръце, по-здрави от планински корени, се впиха в лактите на Делиан. Двамата каменари го накараха да се наведе напред с онази лекота, която се постига с придобиването на опит. Отстрани изглеждаше, че на госта внезапно му е станало лошо и не може да върви без помощта им; всъщност ботушите му едва докосваха калдъръма. За миг умората взе връх и той изпита детинско удоволствие от това, че го носят, макар ръцете да го боляха от стискането им — но те го поведоха в погрешната посока. Той запъна краката си в земята и отвори съзнанието си.
Високо над главите им дъгата на щита засия под мисловната светлина, излъчвана от вихъра на Потока. За една секунда Обвивката му се разрасна до размерите на петнайсет човешки ръста, докосвайки щита, а в следващия миг Делиан улови хармонията му и настрои Обвивката си към нея. В идеален резонанс Обвивката проби магическия свод и се докосна до сребърната лента, вплетена във вихъра от Сила. Внезапно всички светлини угаснаха.
Тъмнината се спусна като чук.
Внезапното изчезване на безбройните цветни светлини зашемети тълпата и тя потъна в неподвижно мълчание; същото направиха лакеите и дори впрегнатите в каретите коне — сякаш бяха ослепели. В продължение на една безкрайна секунда улицата потъна в пълен мрак и абсолютна тишина като дете, което затаява дъх, преди да потърси чудовището под леглото си.
И тогава Делиан лумна в пламъци.
Той гореше като факла, като клада, като хиляди магнезиеви фойерверки, запалени едновременно; гореше така, сякаш всяка кандела светлина, която озаряваше „Залагащия пришълец“ като слънце, се беше вляла в огъня, изригващ от плътта му. Двамата лакеи каменари нададоха вой и отстъпиха със залитане от него; от обгорените им длани се вдигаше дим. Феят във вечерния костюм закри с ръце очите си и изпищя като уплашено дете.
Опърпаните дрехи на Делиан изгоряха за миг и вятърът отнесе пепелта им в нощта. Косата му бе изпепелена. Голата му кожа носеше белезите на зле изцелени скорошни рани; по черепа му като змия се виеше крив белег като от удар с меч. Едното му бедро беше почервеняло и подпухнало, почти два пъти по-дебело от другото, а пищялът на другия му крак беше леко изкривен в средата, а на мястото на кривината се виждаше костен възел с размера на юмрук.