Най-накрая вратата зад гърба му се отвори. Извиването назад, за да види влизащата в стаята Киърандел, само го накара да изпъшка приглушено. Тя изглеждаше точно така, както се бе появила във Фантазията си; походката ѝ не можеше да се определи точно като плъзгане, но определено бе доста по-стилна от обикновеното ходене. До нея крачеше мускулеста самка огрило, облечена в широки дрехи, която удряше в разперената си длан с гъвкава пръчка от плътно преплетени кожени ремъци. Пръчката беше дълга колкото ръката на Делиан и дебела колкото китката му.
Киърандел държеше в ръката си нещо малко и кръгло, наподобяващо орех, което въртеше между пръстите си.
— Някой казвал ли ти е някога — промърмори разсеяно тя — какво се случва с елфите, които си играят с огъня?
— Не ме наричай елф — изрече бавно Делиан. — Така са ме наричали хора и огрило. Не е нужно да го чувам и от теб.
— Това — отвърна Киърандел — не е отговор на въпроса ми.
Една невидима ръка с нокти от лед бръкна в корема му и смачка червата му в агонизиращо кълбо. Той изпъшка от болка и пред погледа му се спусна червена мъгла — но той също не бе абсолютно беззащитен, дори тук. С лекота, скрита под гримасата от болка на изкривеното си лице, той настрои Обвивката си към нейната, засмуквайки от потока ослепителна зеленина, който изливаше сила от златистата ѝ Обвивка към червата му; Делиан пое част от тази сила в себе си и я използва, за да създаде отклонение за енергията, която тя запращаше към него — нещо като ментален улей, който насочи силата ѝ към неговата Обвивка вместо към тялото му.
Болката го отпусна и той се приготви да нанесе ответен удар. В тази стая Киърандел, също като пленника си, не можеше да черпи от Потока; малкият, наподобяващ орех предмет в ръката ѝ можеше да е само грифонов камък. Делиан настрои Обвивката си към октава, която Киърандел не би трябвало да може да види, и пусна пипалата си към нея…
— Знаех си, че ще опиташ нещо такова — рече тя. После погледна към самката огрило, която шибна Делиан през лицето с кожената си пръчка с такава сила, че пред очите му затанцуваха звезди. Той изгуби менталното си зрение.
Киърандел оголи зъби.
Под ребрата му се забиха стоманени нокти и разкъсаха стомаха му. Той се преви на две между коленете си и повърна конвулсивно, оплисквайки голите си глезени. Киърандел отстъпи бързо назад, за да предпази официалните си сандали с остри като игли токове.
Когато той възвърна контрола над главата си дотолкова, че да може отново да я повдигне, Киърандел го погледна в очите и лицето ѝ с поразителни скули омекна в приятелска маска. Миризмата като че ли не я притесняваше.
— Сега вече разбираш в какво положение се намираш. Искам да разбереш и моето. След по-малко от час се вдига завесата за представлението, което подготвям повече от година. Дошли са изпълнители от цялата Империя, от Липке, от шибания Ч’рант; похарчила съм седемдесет и осем хиляди рояла от собствените ми средства и имам партньори, които са вложили повече — и то партньори, които не приемат оправдания за загубите. Ако не се окажат на печалба, те ще ме чукат колективно отзад, докато не умра от загуба на кръв.
Тя произнасяше всеки цинизъм отчетливо, сякаш ѝ доставяше удоволствие да бъде на това място, където можеше да говори както си иска.
— А сега ми се натриса някакъв откаченяк, който твърди, че е Подменен принц и мята наляво и надясно огнена магия като излязъл от най-лошия кошмар на човешки магьосник, така че аз трябва да разбера както точно става тук. Ти си каинист, нали?
Делиан поклати глава.
— Не знам какво означава това.
— Не ме занасяй, задник. Тази вечер в заведението ми има двама епископи и един шибан архидякон от Църквата на Любимите деца. Знаех си — знаех си, че някое лудо каинистко копеле ще опита подобна глупост.
— Не съм каинист. Не знам защо хората продължават да твърдят, че съм.
Киърандел изсумтя.
— Това още повече влошава нещата. Всичко е съвсем просто, задник: искам да разбера кой си всъщност, кой те изпрати и какво искаш, а нямам излишно време да го отгатвам сама. Затова ще ти причинявам болка, докато не получа нужните отговори. Ясна ли съм?
— Нуждая се от помощта ти — каза Делиан.
Тя стисна здраво грифоновия камък, докато между пръстите ѝ не започна да се извива алена сила.
— Доста странен начин да молиш за нея — процеди тя през зъби.
— Не съм дошъл да моля — отвърна той с равен тон. — Няма да използвам старото ни приятелство. Аз съм Делиан Митондион, най-младият от синовете на Краля на здрача, и клетвата за вярност, която си дала на баща ми, те задължава да ми служиш.