— Ти с кого си мислиш, че разговаряш, задник? — недоверчиво се поинтересува Киърандел. Тя закрачи около него, оглеждайки го, сякаш обгорялото му голо тяло щеше да изглежда по различен начин, погледнато от друг ъгъл. — Може и да успееш да заблудиш горските, но сега си в големия град. Имам свои източници из целия шибан континент. Първо, принц Делиан е мъртъв. Умрял е преди около година. Мястото му е заето от един актир, измамник — и не се опитвай да ме убеждаваш, че актирите не съществуват; не съм глупава. И този актир, измамникът, е бил убит преди две седмици от другата страна на Божиите зъби. Един от принцовете Митондион го разкрил и актирът го нападнал. Войниците на принца го убили.
— Торонел — уточни Делиан и обгореното му лице се изкриви от някаква нефизическа болка. — Всичко това е истина — донякъде.
— Донякъде?
Делиан се усмихна почти недоловимо.
— Не съм измамник и не съм мъртъв.
Киърандел изсумтя.
— И тук гризваш дървото, задник: аз познавах Подменения. Преди Осиновяването му от дома Митондион той работеше за мен като охрана в „Екзотична любов“, преди почти двайсет и пет години. Работи за мен почти година и аз го опознах добре, ако ме разбираш. И ти не си той.
— Сигурна ли си, Киър? — попита тъжно Делиан. — Сложи ми косата и вежди и ще видиш, че не съм се променил чак толкова.
Тя за пръв път се вгледа отблизо в него и се намръщи. Устните ѝ се разтеглиха, оголвайки зъбите ѝ, сякаш бе видяла нещо, което я бе уплашило.
— Има някаква прилика — призна тя бавно, като че ли думите ѝ причиняваха болка. — Но ти си остарял — остарял като човек…
— Аз съм човек — отвърна просто Делиан. — Винаги съм бил. Но освен това съм и Делиан.
Киърандел се изправи и тръсна глава, отричайки онова, което виждаше, отхвърляйки всички чувства, които може би изпитваше.
— Дори наистина да си Подмененият, аз няма да ти помогна. Не дължа нищо на онова копеле. Или на шибания му Крал на здрача. Какво са направили те за мен? — По Обвивката ѝ плъзнаха цветове, без да се смесват, като на сапунен мехур, който се носи под слънцето. — Все още не съм чула нито една причина, която да ме възпре да накарам Чако да те убие и да хвърли тялото ти в реката.
Делиан знаеше, че това са празни заплахи. Разбираше го по юмруците ѝ, стиснати толкова здраво, че дългите ѝ заострени нокти бяха пуснали кръв от китките ѝ. Тя не мислеше ясно, беше глуха за доводите на здравия разум и бе опасна като ранена мечка. Той я разбираше напълно.
Защото се чувстваше точно по същия начин.
Винаги се беше смятал за един от добрите, един от героите, някой, който има свой етичен кодекс, който спазваше с цената на всичко, някой, който бе определил една граница, която никой не можеше да го принуди да пресече. По-скоро би умрял, отколкото да направи онова, което се канеше да извърши; нямаше да му е трудно да направи този избор. Но ако избереше смъртта пред безчестието, този избор нямаше да е само негов, а на милиони: милионите, които изобщо нямаха право на избор.
— Ако не изпълниш дълга си към моя баща — рече той, — гибелта на Първия народ ще лежи на твоята съвест, Киърандел. След две години ще изчезнем от лицето на земята.
Но той само забавяше неизбежното; вече бе наясно, че няма да успее да я склони с думи.
— Нямам време за подобни тъпотии. — Тя махна с ръка на Чако и кожената пръчка отново изплющя върху черепа на Делиан, изсипвайки дъжд от звезди пред погледа му.
Когато той отново надигна глава, топлата струйка по шията му подсказваше, че ударът е разкъсал скалпа му. Зачуди се дали се е разтворила раната от меча, или коженият бич бе отворил нова рана.
— Каквото и да ми причиниш, то няма да промени истината.
— Все още не съм чула никаква истина — изръмжа тя, повдигайки заплашително грифоновия камък.
— През цялото време чуваше само нея.
Ръмженето ѝ изтъня до вой от безсилие и юмрукът ѝ се сви около грифоновия камък. Агонията сграбчи вътрешностите на Делиан. Той се преви на две в пристъп на гадене, стомахът му пламна, сякаш бе погълнал горящи въглени, но той не направи опит да се включи към Обвивката ѝ и да се защити. Точно това бе очаквал през цялото време.
Делиан настрои ума си към връзката, която Киърандел бе създала между Обвивките им. Той се разкри за болката, прие я и я закотви в центъра на своето същество, макар това да я накара да се разрасне до ураган от страдание, който заплашваше да угаси разсъдъка му като свещ; това бе единственото наказание, което можеше да си наложи за онова, което се канеше да направи.