В последния миг някакво предчувствие я предупреди за онова, което възнамеряваше да стори пленникът ѝ, и Обвивката на Киърандел пламна във всички цветове на ужаса. Едва тогава тя започна да се бори с него като диво животно, притиснато в най-дълбокия ъгъл на бърлогата си. Изпищя — един тънък, отчаян вой…
През връзката, която ги свързваше, той се вля в нея.
4.
Образите се изливат в серия от водопади, непредвидими, неразбираеми, невъобразими: двойно зрително поле, отвътре и отвън, едновременно усещане и виждане, голи глезени, оплискани с повърнато, два сандала с остри като игли токчета, болка в корема и болка в сърцето, горяща човешка фигура на тъмния портал и отново поглед през очите на пламъка към острието на алебарда — металът се топи и се стича в пламтяща локва на килима…
КАКВО ПРАВИШ С МЕН?
Шшт, тихо, вече не можеш да го спреш. Понеси се с него.
Образите се сплитат, придобиват ред, последователност: вървеж през осакатения, ужасяващо полупознат Град на пришълците, разговор със стражата, ритникът от джебчията. Започват да се движат по-бързо: скокът от носа на баржата, коприненото докосване на водата върху късата им, щръкнала коса, пламъци и викове, злобният захват на помощник-боцмана…
Какво е това?
Това е животът ми.
Поредица от дни, прекарани в търкане на палубата, рязане на шубраци, разчистване на струпан плавей — опасният, изтощителен живот на палубен работник във Великия Чамбайген. Още дни, дългият самотен път надолу от Божиите зъби, където всяка крачка е изпълнена с болка, през гората, покрай ручея, за да има наблизо вода, използване на Потока за енергия, задържане чрез усилие на волята на зайци и катерици на мястото им, докато не се приближат ръцете, които да им извият вратовете. Отначало обгарят парчетата месо с огъня от съзнанието си, но дните минават и ресурсите им намаляват, събраната от Потока енергия им е нужна за други неща и езикът им изтръпва от кървавия вкус на сурово месо.
Това е нашият живот?
Нашият живот.
Не сме Делиан.
И часовете, изгубени в агония, все по-слаби и по-слаби; дни, изгубени в ментално зрение, докато се борят срещу шока и умората с помощта на Потока, наслагването на нови слоеве калций върху счупената кост в крака му, съжаление, че не разбира по-задълбочено лечителството, мечтаейки да събере сили, за да счупи отново костта — нескопосано свършена работа, оставен инфекциозен джоб в костта на лявото бедро, зараснал накриво десен пищял — използвайки отработената си способност за съсредоточаване, за да се бори с отчаянието, черният юмрук, който смачка сърцето му…
Ние не разбираме.
Търпение. Няма да отнеме много време.
Събуждането на сипея в подножието на скалата, изненадан, че съм още жив, чувствайки търкащите се назъбени краища на костите в двата ми крака, поглед нагоре, за да видя там, нависоко, лицето на брат ми в ореол от прозрачни синьо-бели облаци. Докато гледам, лицето се скрива зад ръба и разкрива пустеещото равнодушно небе…
Оставяйки ме там да умра.
Все още не разбираме.
Няма никакво „ние“.
Разбирам.
Това е моят живот. Аз съм Делиан.
5.
Аз стоя на високата скала, която гледа към мините, докато Килани и Финал пеят Песента на войната.
Някъде далеч долу, губейки се в ясната следобедна далечина, земята е надупчена като повърхността на луната, пустош от кратери и натрошени скали; планината е покрита с белези, цели късове липсват, като отхапани от някой бог. Сред този лунен пейзаж се движат и работят мънички фигурки, черни точки преместват пръст и монтират шлюзови тръби, отхапват от земята и се оригват, изкарвайки черен дим, докато въздухът в кристалната планина като че ли застива на прага на тяхното владение: купол от пушек и прах, закриващ Ада.
Долу в ниското се намира оградата, която беше описала Л’джанела, издигащо се на фона на праха чудовище от тел и стомана, украсено с неясните силуети на трупове.
По-лошо е, отколкото смятах, по-лошо, отколкото бих могъл да си представя. Само за пет кратки дни светът ми се сгромоляса, изгни, разяден отвътре, сякаш му бяха инжектирали киселина. Всичко, което смятах за здраво и сигурно, се бе превърнало в хартия и стъклени влакна.