След двайсет и седем години, прекарани като магьосник на първородните, аз продължавам да се ненавиждам заради човешкия си произход.
Но не трябва да показвам нищо от това пред Л’джанела. Тайната на произхода ми принадлежи на дома Митондион, на самия Т’фарел Рейвънлок още от деня на моето осиновяване; не е моя, за да я разкривам.
Мислите блуждаят в ума ми, но Л’джанела отново привлича цялото ми внимание. Осъзнавам, че тя обяснява защо се е върнала сама, за да докладва, защо е оставила назад Килани и Финал:
— Те наблюдават и ни чакат да се присъединим към тях. Докато наблюдават, съчиняват Песента на войната.
Усещам как погледът на Торонел прогаря слепоочието ми; не смея да се обърна към него.
— Не могат да го направят.
Торонел проговаря за пръв път с продран, дрезгав глас.
— И защо да не могат?
— Песента не може да бъде изпята без позволението на дома Митондион — казва Л’джанела, — но, Подменени, Диамантената мина се е намирала под защитата на твоя дом повече от хиляда години, още от времето на Панчасел Злополучния. Каменарите от Диамантената мина са наши братовчеди; нима разкъсването на земята им не е достатъчна тема за Песента на войната?
— Нямам предвид това.
— А какво имаш предвид? — изхриптява горчиво Торонел. — Какво? Кажи ни.
Л’джанела продължава, преди да успея да намеря нужните думи.
— Подменени, хората от Трансдея вече са ни обявили война. Легатите, които изпрати баща ти — не ме ли чу? Техните тела висят на онази ограда! Братът на Финал виси на онази ограда: Куелиар. Мъртъв. Можеш ли да си спомниш звука на неговия смях и да не изгаряш от желание за война?
Няма значение. Раздиращата болка в гърдите ми заплашва да свие гърлото ми и да задуши думите, но въпреки това аз успявам да ги произнеса.
— Никаква война. Няма да има война.
Торонел се изправя.
— Не ти имаш думата за това. Тук аз съм най-възрастният. Сега ще отидем и ще чуем песента им.
— Рони, не, по дяволите! Не знаеш в какво се замесваш.
— А ти знаеш? Как така? Искаш ли да ми обясниш?
Той знае, че не мога, не и пред Л’джанела; наистина ли е болен? Затова ли се заяжда така?
Ще се наложи ли да го убия?
Той ме поглежда така, сякаш мислите ми са се изписали на челото. Очаква решението ми.
А аз вече знам: ще отстъпя. Имам ли друг избор?
— Добре — изричам аз, победен. — Да идем да чуем Песента им.
7.
— Чувствам се добре — казва тихо Рони. Той облизва устните си и се заглежда в пламъците, а аз се заставям да повярвам, че причината за червенината по лицето му е близостта на лагерния огън. — Минаха четири дни. Ако съм болен, досега би трябвало да имам треска, нали? — Очите му са обезумели от ужас. — Нали?
Облечени сме в нови дрехи, смяната, която носим в дисагите на двата коня, застанали наблизо. Седим на натъркаляни около огъня пънове. Косата ми е започнала да израства отново, бледо стърнище, което кара скалпа ми да се чувства като топла шкурка. Рони все още е плешив и опърлен.
Устната му е разцепена, на лицето му лилавее оток на мястото, където съм го ударил. Още откакто се е събудил, той упорито отказва да се отвори за уюта на Сливането; през тези четири дни говорим повече на глас отколкото през последните десет години.
Сливането ми липсва, липсва ми близостта на брат ми. В момента ще ми дойде добре, но дори не го споменавам. Болката, която свива стомаха ми, ми подсказва, че всъщност не искам да споделя чувствата, които Торонел таи в себе си. Затова мога само да кимам неуверено, с надеждата, че нощта и проблясъците на пламъците ще прикрият изражението ми.
— Да, четири дни, така мисля. Не съм сигурен.
— Как може да не си сигурен? — изсъсква Рони.
Ами не е, като да включа монитора и да погледна.
Това не мога да го изрека на глас — болката на Рони е твърде силна.
Аз нямам тайни от брат ми. Преди двайсет и пет години Рони знаеше истината, още преди Осиновяването ми. За такива неща не може да се говори на висок глас пред спътниците ни; истинският ми произход остава добре пазена тайна на дома Митондион. Всички — или поне почти всички, включително спътниците ни — знаят, че крия тайна, но никога не са подозирали каква е истината. Всички смятат, че съм Муле, едно от онези редки, достойни за съжаление същества, родени от изнасилена от човек първородна. Общоприето е да се смята, че Подменен е просто учтив евфемизъм.
Истината е далеч по-лоша.
Вече трябва да я призная: след всичко, което се случи, не мога да избягам от нея, не мога да я отрека. Аз съм актир.