Не актьор, не; преживяванията ми никога не са били изпращани на Земята, за да бъдат продавани от Студията като забавление. Но актир — да: аз съм роден на Земята. Роден съм човек. Хирургически променен в Консерваторията на Студията в Наксос, за да приличам на първороден.
Името ми е Сорен Кристиан Хансен. Живях като човек двайсет и две години, достатъчно дълго, за да се дипломирам в Колежа по Бойна магия на Студията, достатъчно дълго, за да направя прехвърляне в свободен режим в Отвъдие, уж за обучение — а после да съблека човешката си кожа като изсушената обвивка на какавида и да разперя елфическите си криле.
През първата ми година като Делиан не можех дори да си помисля за предишното ми име, камо ли да го произнеса на глас; но наложената от Студията блокировка избледнява с времето, ако не бъде подновена. В продължение на десетки години аз можех свободно да говоря истината за себе си, но никога не го направих.
Не съм сигурен каква точно е тази истина.
Почти не си спомням Сорен Кристиан Хансен: той съществува единствено като спомен за момче, чието детство премина във фантазии, че е незаконен син на Фрей, Господар на лиос алфар — момче, чиято единствена мечта бе да е магьосник от народа на първородните. Двайсет и седем години, повече от половината ми живот, прекарах като Делиан Подменения — а от близо двайсет и пет съм принц Делиан Митондион, осиновен син на Т’фарел Рейвънлок.
Човешкото ми семейство сигурно отдавна ме мисли за мъртъв и е проляло някоя сълза за мен. Хансен имат и други синове, а за изтъкнато семейство Бизнесмени като Хансен от Илмаринските машиностроителни заводи Сорен Кристиан бе колкото син и брат, толкова и продаваема стока.
Не ми липсват. Не ми харесва да съм човек, да съм Бизнесмен. Неспособен съм на онзи тип носталгични илюзии, които да ме накарат да изпитвам копнеж по повърхностния, ограничен свят на привилегията и печалбата, в който живее изоставеното от мен мое семейство. Оставих Земята зад гърба си, отърсих се от нея като от кошмар и през половината от досегашния ми живот изживявах мечтата ми. Не бях и предполагал, че този отдавнашен кошмар ще ме достигне, ще ме сграбчи и ще разбие сърцето ми.
Ах, сърцето ми, Рони… не можеш да ми причиниш това. Не можеш да умреш.
Торонел е следващият най-млад принц на дома Митондион. Той е роден преди триста седемдесет и три години и от моята четиридесет и девет годишна перспектива всичко, което е толкова старо, е неунищожимо. За бога, той се е родил в същата година, когато Дарвин е плавал с кораба „Бийгъл“; как може да умира?
— Казах ти — отвръщам аз, — не съм учил за това в училище; ХРВП е бил изкоренен сто години преди да се родя.
— По всеобщото мнение — добавя Рони с горчивина.
Кимвам.
— Всичко, което знам за него, идва от романите за Чумавите години, които съм чел като дете. Романите са като… като епосите. Ти знаеш много за Бунта на Джерет например, но не можеш да цитираш действителния текст от Договора от Пиричант.
Рони поглежда настрани.
— Това е човешка история.
— Та единственото, което мога да си спомня, е, че инкубационният период на ХРВП е около четири дни. Може да са десет или две седмици, или месец. Просто не съм сигурен. Романистите не държат особено на фактите — възможно е това дори да не е същият щам. Вирусите мутират — ъъъ, променят характеристиките си и симптомите, и ефекта. Така, твърдят, се е появил и самият ХРВП.
През последните четири дни сме говорили за това десетки пъти. Всеки път повтарям онова, което знам, и описвам онова, което не знам, със същата бавна, търпелива прецизност. Това се превърна в тъжен ритуал, но той като че ли помага на Рони да се успокои донякъде, кара го да вярва, че може и да греша. Не мога да му предложа друга утеха.
— Как мога да умра от човешка болест? — не спира да пита Рони. — Ние дори не сме от един вид!
Отговарям винаги по един и същи начин.
— Не знам.
Мога да кажа само, че бесът — първоначалната му форма, от която се е развил ХРВП — поразяваше само бозайници. Ако инфекцията се развие, изходът е фатален. Няма проценти, няма лечение, няма жалби. ХРВП е още по-зле: развива се значително по-бързо и е много по-заразен. ХРВП е устойчив във всяка среда; в отсъствието на топлокръвен приемник спорите му остават потенциално смъртоносни месеци наред.
И се предават по въздушен път.
Мога само да се моля да съм действал достатъчно бързо.
Мисълта за първородния, когото убих в селото, витае денонощно в ума ми; не мога да спра да мисля за прогресирането на болестта. Още колко дълго щеше да живее в агония? Дни? Седмица? Не мога да си представя по-ужасна смърт. Понякога в съзнанието ми той приема чертите на Рони.