Понякога изглежда като самия Крал на здрача.
Помня как като петгодишен стоя на опашка заедно с десетина други деца на Бизнесмени. Спомням си натиска на инжектора върху хълбока ми и внезапното остро ужилване на ваксинацията. Очите ми се напълват със сълзи, но аз ги прогонвам с примигване и не издавам нито звук. Случаят е тържествен, посвещението ми в каста; ваксинацията беше моят паспорт към света и аз я приех както подобава на един Бизнесмен. Не съм си и помислял, че сега, след повече от четиридесет години, съдбата на света може да зависи от тази краткотрайна болка.
— И така — мърмори Рони и кокалчетата на сплетените му пръсти побеляват, — още колко ще трябва да чакаме? Колко време трябва да решаваме дали ще умра, или ще живея? Останалите всеки момент ще се върнат от разузнавателната мисия — всъщност трябваше още снощи да са се върнали. Тогава какво? Какво да им кажем? Как да ги предпазим от заразяване?
Той кимва нещастно към конете.
— Ако аз съм заразен, тогава дори Нила и Паси трябва да бъдат унищожени, както унищожи онова село.
Рони и неговите коне — той често обичаше да казва, че конят е идеалното превъплъщение на Т’наларан: силен, бърз, верен, яростен защитник. Сега погледът, който отправя към тях, е натежал в очакване на смъртта им.
— Всяко живо същество може да отнесе тази болест в селата и в градовете ни. Затова трябва да убиваме, да убиваме и да убиваме. Трябва да превърнем това място в пустош, защото твоят ХРВП може да се разпространи и сред всички същества, които живеят в тези земи — с изключение на теб — завършва той с горчивина.
Забивам поглед в земята.
— Ще се придържаме към историята с проклятието.
— Те ще разберат, че лъжем.
— И без това вече го знаят — напомням му аз. — Но не знаят за какво точно лъжем.
В критичните минути след изгарянето на селото аз успях да скалъпя изключително жалко обяснение; не ме бива в лъжите. Изкрещях отдалеч на приятелите си някаква объркана история за силно проклятие, което е избило селяните до един — проклятие, което бе паднало върху мен и Рони веднага, след като сме влезли в селото. Казах им, че се опасявам, че магията на проклятието може да премине по магическите връзки на Сливането, затова отказвам всякакви контакти, физически и мисловни.
Наредих им да продължат на североизток в планините и да завършат разузнавателната мисия. Помнете мисията, казах им аз; нищо не е по-важно от нея; трябва да разберем какво се е случило в Диамантената мина. Двамата с Рони ще останем тук и ще разследваме проявлението на проклятието, за да видим по какъв начин можем да му се противопоставим. Те не можеха да възразят. Колкото и невероятно да звучеше, историята можеше да се окаже истина, а аз все пак съм техен принц.
— Не ми харесва — казва Рони. — Те са наши приятели. Заслужават да знаят истината.
Поклащам глава, без да повдигам очи; не мога да го погледна.
— Не става дума за това какво заслужават. Ако им кажем истината за ХРВП, трябва да им обясним и как сме я разбрали. Трябва да им кажем защо имам имунитет. А щом чуят това, те ще забравят за всичко останало. Единственото, което ще ги интересува, е как сме ги предали.
Рони обръща към мен голия си обгорял тил, гласът му звучи тихо и дрезгаво.
— Може би трябва да го направим.
Впервам поглед в огъня. Страхувам се да отговоря, страхувам се да погледна брат ми в очите.
— Твоят народ е виновен за това — продължава Рони. Думите се процеждат като капки жлъч, тежки и горчиви, като изтласкани от напрежението, което постепенно се натрупва в главата му.
— Рони, недей. Вие сте моя народ…
— Твоите хора… създадоха този ужас. Невежите говорят, че актирите изнасилват, убиват и оскверняват всичко, до което се докоснат, просто за развлечение; а може би онези, които говорят подобни неща, изобщо не са невежи. Как иначе може да се обясни това? Защо иначе ще ми причиняваш това?
Сърцето ми изтуптява болезнено веднъж, после още веднъж.
— Така ли си мислиш, Рони? Наистина ли смяташ, че аз съм ти го причинил?
Торонел мълчаливо извръща лице от огъня към тъмнината на нощта; той няма отговор, който да мога да понеса.
Преди много, много години, когато отхвърлих моето Бизнес наследство и перспективите на актьорска кариера, обичах да си казвам, че съм го направил от някакъв неочакван прилив на благородство, защото не можех да понеса да печеля от нараняването на други хора — все пак тогава бях още много млад.