Смятах използването на киборгизирани Трудоваци в Илмаринските машиностроителни заводи за морален еквивалент на бруталното насилие срещу местните в Отвъдие, което лежеше в основата на всички успешни актьорски кариери, защото и двете изискваха определено опредметяване на хората, които експлоатираха. Илмаринските машиностроителни заводи използваха своите киборгизирани монтьори като заменяеми, лесно програмируеми роботи; Актьорите, дори онези, които бяха смятани за „герои“, трябваше да развият в себе си подобно незачитане на жителите на Отвъдие, които неизменно убиваха и осакатяваха по време на своите Приключения. Заменимите „лоши момчета“ стояха в основата на успеха на Студията.
Но с годините започнах да се опознавам по-добре и постепенно разбрах, че решението ми нямаше нищо общо с морала, а още по-малко с благородството; че в края на краищата всичко беше въпрос на вкус.
Мразя убийствата. Не мога да понасям да причинявам някому болка или дори да осъзнавам, че някой изтърпява болка заради мен. Може би причината е тази моя дарба, способността да се прехвърлям в другия човек; може би емпатията ми се бе изострила дотолкова, че да усещам всяка болка предварително. В края на краищата причината не е от значение. Остава фактът: аз не съм, никога не съм бил и никога няма да бъда убиец.
Първородните не се молят. Нямаме богове в човешкия смисъл на думата. Духовните ни пориви се коренят в неунищожимата, неразделна връзка с паяжината на самия живот. Докосваме се до извора на Потока и го откриваме в себе си; през нас тече кръвта на света, както тече през всяко живо същество. Ние не молим живота за милост, ние го живеем.
Но аз съм роден човек и на границата на отчаянието се връщам към обичаите на предците ми.
В дълбината на нощта, която настъпва след угасването на последните въглени, откривам, че се моля отчаяно на Т’наларан да не се налага да убивам брат ми.
8.
Сребристият сумрак мирише на кръв.
Поклащам се на пети в покрайнините на мъртвото село, а дългата ми коса с цвета на лунна светлина се вее като прозрачен ореол около ушите ми. Когато Т’фар се спуска към западния хоризонт и светлината на деня угасва, моето хирургически подсилено зрение реагира и хлътналите скелети на колибите придобиват яркостта и остротата на хромиран нож.
Това изобщо не е добра идея. Глупава е.
Но въпреки това аз изпращам през октавата на Сливането образите на моите спътници, скрити в гората, и мой образ — как влизам предпазливо в мъртвото село: Останете там. Аз влизам.
Сливането ми връща основно ехо от тревога и недоволство от страна на Л’джанела, Килани и Финал, достатъчно силно, за да обезпокои конете, и в добавка язвително-кисел образ от брат ми Торонел: умряла маймуна с моето лице, която гние върху купчина пропити с масло цепеници: Не очаквай от мен да подпаля кладата ти, когато човешката ти кръв те погуби, маймунче.
Усмихвам се с горчивина. Образът, който изпращам в отговор, е на държащия юздите на коня Рони, докато аз се промъквам в селото като котка с подпалена опашка: Бъди готов. Може да изляза оттук по-бързо, отколкото влизам.
Едва доловим ветрец размърдва гората, поклащайки клоните над главата ми, и кара зелените Обвивки на живите дървета да потрепват като сянка на свещ. Селото кипи от мъничките, по-ярки Обвивки на горски животинки, повечето от които угасват с края на деня, потъвайки в земните тонове на съня. Малки птички пърхат в гнездата си сред клоните; лалугери, полски мишки и безбройните им братовчеди се заравят на закътано в земята, за да се скрият от тихото пикиране на пробуждащите се бухали. Гората е жива, но селото е мъртво.
В едно живо село на Първия народ тези колиби, построени от счупени клони, щяха да изглеждат като изградени от живи дървета, натрити с благовония и украсени с деликатен филигран от платина и злато. В едно живо село въздухът щеше да носи аромата на пържени в масло гъби, на чудесна пенеща се бира, която се излива от дъбови бъчви, на благоуханния дим от огнищата, където горят имел и ясен. В едно живо село дори тишината щеше да вибрира от едва чутия смях на деца.
Тишината в това село се е изгубила сред крясъците на гарваните, дърлещи се заради мършата.
Това село вони на развалено месо.
Повтарям: това изобщо не е добра идея. Глупава е.
Но аз съм принц, а това е моят народ. Ако не го направя аз, ще го направи Рони; макар да е в много по-голяма степен язвителен светски лъв, отколкото воин, той също е принц. Това е моя работа. Аз притежавам много по-голяма увереност в способностите си да оцелявам в неочаквани ситуации. И честно казано, аз нямам кой знае какво да губя.