Играя си с него като с кукла на конци, използвайки собствените му мускули, за да го преобърна по гръб и да повдигна главата му, за да огледам лицето му.
Очите му са обградени от подпухнала, пурпурночерна плът; в ъгълчетата им е засъхнала бледа жълтеникава кора, която е полепнала по миглите и се е стекла надолу по бузите. По напуканите черни устни е избила розова пяна с алени жилки, езикът му също е почернял и напукан и от него се стича гъста като слуз кръв, а плътта под брадичката му е подпухнала до такава степен, че кожата му се е изопнала като кора на пъпеш.
Студеното гадене, което се бе появило в стомаха ми, докато преглеждах детето, сега замръзва в ледена буца.
Това не би трябвало да е възможно.
Опитвам се да произнеса едно тихо „ох, мамка му, мамка му“, но гърлото ми се е стегнало така, че не мога дори да шепна.
Т’фар се скрива зад хоризонта и розовата светлина на залеза се сменя от сиянието на Т’лан, която се издига над източните планински хребети. Аз се изправям, заставам до лежащия безпомощно в краката ми фей и гледам как кръвта му постепенно почернява. Вдигам тънкото острие — лунното сребро се стича по него като вода — и си представям как бавно, с влажно хрущене, то прониква с корема на лежащия, върхът му търси треперещото му сърце, за да разреже този мускул и да изцеди живота от очите му.
Това е единственото лекарство, което мога да му предложа.
Не съм принц на първородните по рождение. Бих могъл да отхвърля тази чест и дълга, който я придружава. Знаех от деня, в който Т’фарел Рейвънлок изрече фразата за Осиновяването пред събраните членове на дома Митондион, че този дълг ще се превърне в част от живота ми.
Аз си го избрах. И вече е твърде късно да се отказвам.
Отпускам посребреното от луната острие, докато върхът му не опира под лъжичката на безсилния фей. През синхронизираните ни Обвивки преминават импулси на нещо по-дълбоко и интимно от обикновен физически контакт. Той завърта гуреливите си очи, за да срещне погледа ми, и аз се прехвърлям в него.
За една секунда се превръщам в ранения фей…
Лежащ неподвижно на изстиващата земя, заключен в непослушното си тяло, при всяко вдишване аз чувствам как счупеното ми ребро се търка в пробилата белия ми дроб стрела с противно скърцане, а под крака ми с прерязаното сухожилие се събира гореща локва кръв. Но това е нищо в сравнение с адската болка в гърлото ми.
Някой е взел горяща цепеница от огъня и я е тикнал в устата ми; сега се опитва да я натика надолу в гърлото ми в такт с неравномерното бумтене на сърцето ми. Мъчи ме жажда, болезнен копнеж за капчица влага, от който боли дори повече, отколкото натрошеното стъкло, което е натикано в гърлото ми. От четири часа мисля само за вода, за прохладни чисти горски потоци, които могат да успокоят гърлото ми и да смекчат треската. Тя кара лицето ми да пламти, да се пече бавно на огъня, изгарящ вътрешностите ми, изпепеляващ устните ми до кървави въглища, препичащ езика ми до почерняла кожа в пещта, в която се е превърнала устата ми. Водата е единственото ми спасение. Но дори утринната роса, с която са напоени висящите от дърветата мъхове, изгаря гърлото ми като вряща киселина. Минаха два дни, откакто за последен път успях да преглътна.
Прехвърлянето продължава само миг, но ме оставя целия разтреперан, по челото ми се стича пот. Би могло и да е по-зле: бих могъл да потъна в миналото му, да почувствам нервната свръхчувствителност, когато и най-тихият шепот се забива като игла в тъпанчетата на ушите, пламъкът и на най-слабата свещ реже като нож очите, непоносимия сърбеж, ненаситния глад и конвулсивното повръщане, нарастващата самоубийствена параноя, която превръща съпругата, децата и дори родителите ти в злобно ухилени чудовища, дълбаещи в мозъка ти…
Знам наизуст всички тези симптоми; те са се затаили като черни сенки в дъното на ума ми, дебнат в покрайнините на съзнанието ми, чудейки се кога най-после ще се окажат достойни за действителността.
Днес съм благодарен за своята способност да се прехвърлям. Тя облекчава дълга ми, превръща го в милосърдие.
Задържам фея неподвижен и се отпускам върху меча си. Острието пронизва корема му, срещайки съпротивата на мускулите, които се свиват спазматично около него. Извъртам острието нагоре, за да намеря сърцето му, и го разсичам, остъргвайки гръбнака с върха му.
Минават минута или две, преди той да умре. Въпреки конвулсиите на сърцето му и кръвта, която пълни коремната му кухина, той е все още жив, все още в съзнание, продължава да ме гледа с лудите си гладни очи, докато тялото му угасва на части, докато притокът на кръв спре първо към крайниците му, след това към червата и гръдния кош, поддържайки докрай пламъка на последната искра съзнание.