По целия свят загинаха повече от два милиона души, петстотин хиляди от които пряко от вируса, а останалите станаха жертви на жертвите. При това, както и при всички по-големи ХРВП епидемии след началото на двайсет и първи век, се запазваше съотношението от 2,8 убити от всеки болен, преди той да умре или на свой ред да бъде убит. Конгресът на Незаетите в Женева беше действал с изключителна оперативност: по-малко от денонощие, след като беше потвърдено избухването на епидемията, островът беше стерилизиран чрез масирана неутронна бомбардировка. Според отчетите загиналите бяха сто двайсет и седем хиляди души — и смъртта им беше напразна.
Преди да заработи световна контролна мрежа, беше невъзможно да се въведе карантина на достатъчно голяма територия, дори и на остров; при първата дума за епидемия хиляди души бяха избягали с колите си. За няколко часа епидемията се разпространи на всички континенти. Ето защо и до днес ваксинирането против ХРВП си оставаше задължително.
Хари, както и много от връстниците му бяха израснали с кошмара на неутронните бомбардировки, но дори и това не беше толкова страшно, колкото самата болест. Плешивият елф със странно познатия глас беше казал, че ХРВП едва не е унищожила цивилизацията. Баща ми — помисли си Хари мрачно — би поспорил с това.
Дънкан щеше да каже, че думата „едва“ тук е излишна.
Всичко, което Дънкан ценеше в историята на човешката мисъл, от демократичното избирателно право до онези така наречени човешки права, до които толкова често се позоваваше, в Чумавите години беше преминало с маршова стъпка през коридорите на кланицата, за да бъде размазано с удар на чук между очите.
Регионалните и националните правителства, които бяха единствените гаранти на тези права, се бяха оказали напълно безпомощни. Малцина нации приеха рационални, прогресивни мерки против ХРВП, но можеха да ги провеждат само в границите на собствените си държави — и неудачно задухалият вятър беше способен да ги обезсмисли напълно. Националните армии се бяха превърнали в опасна, съвсем невесела шега; командната верига се превръща в нещо зловещо, когато нарушаването на антиинфекциозния протокол превърне един опитен командир в бесен параноичен убиец. Двайсет години след първата епидемия от ХРВП на планетата не беше останала дори и илюзия за суверенни държави — но въпреки това все още имаше правителства.
От векове — още от времето на холандските търговци и Британската източноиндийска компания — мултинационалните корпорации преследваха интересите си по целия свят в противовес на провинциализма, който правеше националните правителства толкова уязвими. Още преди Чумавите години много дзайбацу и мегакорпорации поддържаха частни армии, за да защитават служителите си и капиталите си на места, където местните правителства бяха неспособни или не желаеха да правят това; тези гигантски корпорации често изискваха от служителите по-голяма лоялност от онази, която служителите имаха към страните, в които по стечение на обстоятелствата живееха. В края на краищата именно корпорациите осигуряваха доходите, образованието и жилището на служителите си, както грижите за децата им и за здравето им. И когато нациите една след друга се сриваха по време на Чумавите години, корпорациите осигуриха и полицейска и военна защита. Те нямаха избор: всяка корпорация, която се откажеше от тези фундаментални отговорности, незабавно се лишаваше от висококвалифицирани работници, без които не можеше да оцелее в беззаконието на Дарвиновата джунгла на международния бизнес. Когато нациите рухнаха, корпорациите вече бяха на мястото им, запълнили празнината.
Те бяха способни да действат с онази безпощадност, която изискваше разразилата се криза, да действат по начини, които обикновените национални правителства не могат да си позволят. В края на краищата националните правителства действат със съгласието на управляваните, а корпорациите действат със съгласието на акционерите.
По времето, когато беше разработена ефективна, масово произвеждана ваксина против ХРВП, трите стълба на съвременното общество — кастовата система, технозаконите и Социалната полиция — вече бяха заели непоклатимо мястото си.
Кастовата система, принудително поддържаната социална система, която забраняваше личните контакти между различните слоеве на обществото, гарантираше, че всякакви епидемии от ХРВП ще се разпространяват само в долните слоеве, вместо да достигат до наистина важните хора: бизнес директорите, инвестиционните мениджъри и основните акционери — които по-късно се бяха превърнали в Бизнесмените, Инвеститорите и Незаетите.