И тази външност — на страшно малко Актьори им се удаваше да играят убедително елф, но Хари беше сигурен, че в момента има петима или шестима активни такива, всичките от други Студия.
— Почти, ъъъ… почти сме сигурни, че не е Актьор, Администратор — отговори му неуверено един от техниците. — Сканирахме за мислопредаватели, но в района на Роси работи само един такъв — неговият собствен.
Хари кимна замислено. Това, което елфът правеше, беше гениално. Той по някакъв начин беше съобразил, че Актьорите са очите и очите в Отвъдие на най-богатите и влиятелни хора на Земята. Изправен пред криза, която не би могла да бъде разрешена от никого в Отвъдие, той се бе обърнал към меките сърца на земните романтици. Ако няколко хиляди Незаети видеха това — дори няколкостотин, — те биха могли да окажат натиск върху Студията, дори върху Конгреса на Незаетите, за да се извърши спасителна операция, да се намери начин да се раздаде ваксина, за да се спаси поне част от милиардите обречени. Гениално.
Обаче той не беше избрал точния Актьор. Роси нямаше публика. Нито един, чиято дума би имала някаква стойност. Е, не е точно така — помисли си Хари. — Това не е съвсем вярно.
Роси все пак имаше един зрител.
И някак от само себе си Хари вече знаеше кой е този плешив и болнаво изглеждащ елф със странно познат глас. Как един елф би могъл да научи английски? Имаше само един възможен отговор, колкото и парадоксален да беше: не го е учил.
Това не беше елф. Но не беше и Актьор. От дълбините на някакъв разказ, който Дънкан го беше накарал да прочете в детството му, изплува мотото: „Когато отхвърлиш невъзможното, това, което остава — колкото и невероятно да звучи, — е истината.“
— О, господи — прошепна Хари.
Той гледаше в изображението на екрана си, през очите на Франсис Роси, в златистите очи, които не беше виждал от почти трийсет години. И си спомняше…
Спомни си за бялата пластмасова маска, предпазваща лицето след операциите за превръщането в елф. Спомни си за дарбата за взимане на интуитивни решения…
Спомни си за студената смелост…
Спомни си за своя дълг.
— Крис… — промълви той.
През очите на Франсис Роси към него гледаше Крис Хансен. Крис Хансен го молеше за помощ, без дори да знае на кого се моли.
Хари усети, че нещо изпуква в гърдите му; нещо се счупи и освободи безименен огнен поток, който се вля в краката му и главата му. Ти ме молиш за помощ, Крис?
— И ще я получиш, мамка му! — промърмори той.
— Администратор? Наред ли е всичко?
Хари тихо изсъска през зъби, събирайки разпилените си мисли в някакво подобие на план за действие.
— Не предприемайте нищо — каза той. — Ще дойда долу.
— А публиката му?
— Майната ѝ на публиката му, техник. — Той наблегна на последната дума, за да напомни на техника за разликата в ранговете им. — Продължавайте да изпращате сигнала на моя екран, докато не дам други нареждания.
— Слушам.
— Ирида — нареди той на терминала, — незабавна видеовръзка. Вложен прозорец. Изпълнявай.
Вложеният екран се появи в горната част на изображението, предавано от Роси. Хари вече беше започнал да въвежда кода за връзка с Бизнесмен Уестфийлд Търнър, президента на Студията, прехвърляйки в главата си какво може да му каже. Слушай, Уес, това е спешно. Трябва да действаме незабавно. Имам една идея…
Той се поколеба. Пръстите му застинаха над клавишите, само един удар, преди да се осъществи връзката.
Президентът не се отличаваше с решителност. Можеше да се запъне. Можеше да прехвърли проблема на началниците си — Борда на директорите в Женева. Докато Хари получеше пълномощия да действа така, както намери за добре, щяха да минат дни. Ако изобщо получеше такива пълномощия.
Понякога е по-лесно да получиш опрощение вместо позволение.
Той отмени набирането, после въведе нов код. На екрана се появи друго прозорче, закривайки едър план на почерняла уста, гъмжаща от червеи. От прозорчето му се хилеше неизменно младото, професионално дружелюбно лице на Джед Клиърлейк, управляващ продуцент и звезда на „Най-новото от приключенията“ — „единствения денонощен източник на новини от Студията“ — новинарския сайт с най-висок рейтинг в цялата история на мрежата.