— А вие какво ще правите, Торолд?
— Ще стоя тук и ще чакам. Ще пазя къщата, докато той не се върне и не ми нареди нещо друго — или докато умра. Но искам и аз да ви задам същия въпрос, госпожо.
— Смятам най-напред да се уверя, че детето е в безопасност — отвърна вещицата. — Може да се наложи пак да мина оттук, Торолд. Ще се радвам, ако ви сваря на връщане.
— Няма да мръдна никъде — увери я той.
Серафина отказа храната, която Торолд й предложи, и се сбогува.
Минута по-късно отново беше с демона си. Двамата мълчаха, докато прелитаха над мъгливите планини. Вещицата беше дълбоко обезпокоена и нямаше нужда да обяснява от какво — всяка туфа мъх, всяка замръзнала локвичка, всяка мушица в родината й трептяха и я зовяха обратно у дома. Боеше се за тях, но и за себе си, защото трябваше да се промени. Беше се забъркала в човешки дела. Богът на лорд Азриел не беше неин бог. Нима се превръщаше в човек? Нима вече не беше вещица?
Ако наистина беше така, тогава не би могла да се справи сама.
— Да се връщаме у дома — заяви тя. — Трябва да поговорим с нашите сестри, Кайса. Това е твърде сложно за нас двамата.
Те полетяха през кълбящата се мъгла към езерото Енара, към дома.
В горските пещери около езерото намериха не само своя клан, но и Лий Скорзби. Въздухоплавателят беше успял да задържи балона си във въздуха след катастрофата в Свалбард и вещиците го бяха отвели в родните си места, за да поправи пораженията.
— Много се радвам да ви видя, госпожо — поздрави я той, — Има ли някакви вести за момиченцето?
— Не, господин Скорзби. Ще вземете ли участие в нашия съвет тази вечер, за да решим какво да предприемем по-нататък?
Тексасецът примигна от изненада, защото никой мъж досега не беше получавал покана да участва в съвета на вещиците.
— За мен е голяма чест — отвърна. — Имам една-две идеи, които може би ще ви заинтересуват.
През целия ден вещиците прииждаха като черни снежинки, носени на крилете на бурята, и изпълваха въздуха с пърхане на коприна и свистене на борови иглички. Мъжете, които ловуваха в пропитите от влага гори или ловяха риба сред топящите се ледове, долавяха неясен шепот от облаците и ако небето беше ясно, щяха да видят летящите вещици, носени като късчета мрак от невидим прилив.
Вечерта боровете около езерото бяха осветени отдолу от стотици огньове, а пред главната пещера гореше най-големият от всичките. Там се събраха вещиците след вечеря. Серафина Пекала седеше в центъра, а в златистата й коса пламтеше короната от алени цветчета. От лявата й страна седеше Лий Скорзби, а от дясната — важна гостенка: кралицата на латвийските вещици Рута Скади.
Тя беше долетяла само час преди това, за голяма изненада на Серафина Пекала. Ако госпожа Колтър беше красива с една мимолетна красота, то Рута Скади беше не по-малко красива, но към хубостта й се добавяше и нещо дълбоко и загадъчно. Беше влизала в досег със света на духовете и й личеше. Беше жива и пламенна, с огромни черни очи. Говореше се, че самият лорд Азриел е бил неин любовник. Носеше тежки златни обици, а върху къдравата си черна коса — златна корона, в която бяха вградени зъби от снежни тигри. Кайса, демонът на Серафина, беше разбрал от демона на Рута, че тя сама е убила тигрите, за да накаже някакво тартарско племе, което им се кланяло, защото тартарите не я посрещнали с нужните почести, когато посетила земите им. Без своите богове тигри племето било обзето от страх и униние и отправило молба към нея да им позволи да я почитат вместо тях, но тя с презрение я отхвърлила. За какво й е тяхното преклонение, попитала, щом не е помогнало на тигрите? Такава беше Рута Скади — красива, горда и безжалостна.
Серафина не беше сигурна за какво е дошла, но я посрещна с уважение. Етикетът изискваше гостенката да седне от дясната й страна. Когато всички се събраха, Серафина Пекала заговори:
— Сестри! Знаете защо сме се събрали. Трябва да решим как да посрещнем тези нови събития. Вселената се разшири. Лорд Азриел е отворил път от този свят към друг. Трябва ли да се месим в това, или ще продължим да живеем както досега и да се занимаваме само със собствените си работи? После остава въпросът за детето Лира Белакуа, наречена от крал Йорек Бирнисон Лира Златоуста. Тя избра клонката от омаен бор сред многото други в къщата на нашия консул доктор Ланселиус. Тя е детето, което винаги сме чакали, а сега е изчезнала. Днес сред нас са двама гости, които ще споделят мислите си. Да чуем най-напред кралица Рута Скади.