— Аха, това обяснява защо неговите хора му се подчиняваха така безпрекословно — обади се Сам Кансино. — Бяха най-ужасната шайка негодници, която някога съм виждал, но наредеше ли им нещо, хукваха да изпълняват като послушни дечица. Мислех си, че причината е в ругатните, които раздаваше наляво и надясно. Но ако са го смятали за шаман, това обяснява всичко. Знаете ли, любопитството на тоя човек беше като захапката на вълк — стисне ли веднъж, не пуска. Караше ме да му описвам всяко камъче в околността, разпитваше ме за привичките на росомахите и лисиците. И този капан на Яковлев доста го измъчи — кракът му беше срязан, а той си записваше резултатите от действието на кървавия мъх, мереше си температурата, наблюдаваше как зараства раната и държеше да опише всичко най-подробно… Чуден човек. Имаше една вещица, която искаше да й стане любовник, но той я отряза.
— Наистина ли? — учуди се Лий Скорзби, като си представи Серафина Пекала в цялата й красота.
— Не е трябвало да го прави — поклати глава ловецът. — Щом една вещица ти предлага любовта си, трябва да я приемеш. Не го ли сториш, сърди се само на себе си, ако започнат да ти се случват лоши работи. Това е като да направиш избор между благословия и проклятие. Средно положение няма.
— Може пък да е имал причини — подметна Лий Скорзби.
— Трябва да са били много важни, иначе е просто глупак.
— Той беше ужасно твърдоглав — каза Сам Кансино.
— Може да е бил верен на друга жена — предположи Лий. — Чух и още нещо за него. Че знаел къде се намира някакъв магически предмет, който пазел притежателя си от беди. Нямам представа за какво става дума. Вие чули ли сте нещо такова?
— Да, чувал съм — кимна ловецът на тюлени. — Не беше у него, но той знаеше къде е. Имаше един човек, който се опитваше да му измъкне информацията, но Груман го уби.
— А и демонът му… — изрече Сам Кансино. — Много странна работа. Беше орел, черен орел с бяла глава и гърди, в живота си не съм виждал такъв. Нямам представа как се нарича.
— Рибояд — обади се барманът, който от известно време се вслушваше в разговора. — Нали говорите за Стан Груман? Демонът му беше орел рибояд.
— Какво стана с него? — попита Лий Скорзби.
— Забърка се във войната със скрелингите на Берингова земя. Някой ми каза, че го застреляли, и повече нищо не съм чул — каза ловецът на тюлени. — Бил убит на място.
— Аз пък чух, че му отрязали главата — подметна Лий.
— И двамата сте в грешка — заяви барманът. — Знам го, защото го чух от един инуит, който е бил с него. Лагерували някъде на Сахалин и ги затрупала лавина. Груман бил погребан под стотици тонове камъни. Онзи инуит го е видял с очите си.
— Нещо не разбирам — каза Лий Скорзби, докато наливаше на събеседниците си. — С какво се е занимавал този човек? Да не би да е търсел скално масло? Или е бил военен? Може би е имал нещо общо с философските изследвания? Ти каза, че измервали нещо, Сам. Какво ли е било?
— Измерваха светлината на звездите. И Северното сияние. Беше побъркан на тази тема. Но все пак си мисля, че го интересуваха най-вече разкопките. Древните находки.
— Знам кой може да ти каже повече — рече ловецът. — В планината има една обсерватория на Московската имперска академия. Те ще ти кажат. Знам, че е бил там неведнъж.
— За какво ти е притрябвало да знаеш, Лий? — попита Сам.
— Той ми дължи пари — отвърна аеронавтът.
Това обяснение звучеше толкова правдоподобно, че любопитството им отведнъж секна. Разговорът се завъртя около темата, която интересуваше всички — природните катастрофи, които променяха света.
— Рибарите разправят, че с лодка можело да се премине направо в новия свят — каза ловецът на тюлени.
— Нов свят ли има? — учуди се Лий Скорзби.
— Като се вдигне проклетата мъгла, и ще го видим — заяви ловецът без капка съмнение. — Когато това се случи за пръв път, аз бях в моя каяк и съвсем случайно гледах на север. Никога няма да забравя какво видях. Вместо земята да слиза надолу на хоризонта, тя си продължаваше. Виждах всичко, докъдето поглед стига, там имаше земя — бряг, планини, заливи, зелени дървета и засети ниви — и всичко това в небето. Казвам ви, приятели, струва си да се бъхтиш петдесет години, за да видиш такова нещо. Щях да греба нататък в спокойното море и нямаше да се обърна назад, но тогава падна мъглата…
— Никога не съм виждал такава мъгла — изръмжа Сам Кансино.
— Вече месец не се вдига, ако не и повече. Но ако търсиш пари от Станислаус Груман, Лий, закъснял си. Човекът е мъртъв.
— А, сетих се татарското му име! — възкликна ловецът. — Чух го, докато му пробиваха черепа. Беше нещо като Джопари.