Совата издаваше тихи жални звуци и разтваряше и прибираше крилете си. Оранжевите й очи бяха помътнели от болка. На снега около скрелинга вече се разливаше яркочервено петно. Дори и в непрогледната мъгла ясно се виждаше, че мъжът умира.
— Куршумът трябва да е засегнал някоя артерия — каза Лий. Сега ще стегна раната, само да си сваля ризата.
— Не! — изхриптя мъжът. — Искам да умра! Искам да се увенчая с ореола на мъченик! Не можеш да ме лишиш от това!
— Мри тогава, щом си решил! Само ми кажи…
Но той така и не успя да зададе въпроса си, защото совата трепна и се стопи във въздуха. Душата на скрелинга беше отлетяла. Лий беше виждал една картина, на която беше изобразен някакъв светец, нападнат от убийци. Докато те налагаха с тояги умиращото тленно тяло, херувими носеха нагоре демона му и му подаваха палмова клонка — знака на мъченичеството. Сега върху лицето на скрелинга беше изписан същият възторг като у умиращия светец. Лий го пусна с погнуса на снега.
Хестър цъкна с език.
— За какво му беше да разправя, че е пратил съобщение? — зачуди се тя. — Вземи му пръстена.
— За какъв дявол? Да не сме крадци?
— Не, но сме ренегати. Не по свой избор, а благодарение на неговата злоба. Научи ли Църквата, с нас е свършено. Но дотогава трябва да се възползваме от всяка възможност. Хайде, вземи му пръстена и го скрий, може да ни потрябва.
След кратък размисъл Лий трябваше да признае, че в думите й има смисъл, и свали пръстена от ръката на мъртвия. Взирайки се в мъглата, забеляза отвесните скали, които започваха досами пътеката, и простиращия се отвъд тях мрак и претърколи тялото на скрелинга в пропастта. То се строполи с глух звук, който стигна до слуха му доста по-късно. Лий мразеше насилието и убийствата, макар че вече няколко пъти му се беше налагало да отнеме човешки живот.
— Няма смисъл да се измъчваш — обади се Хестър. — Той не ни остави избор, а и ние не сме искали да го убием. По дяволите, Лий, той искаше да умре! Тези хора са луди!
— Май си права — съгласи се Лий и прибра пистолета. Старият тартарин беше запрегнал кучетата и ги чакаше, готов за тръгване.
— Кажи ми, Умак — попита Лий, когато наближиха цеха за консервиране. — Чувал ли си някога името Груман?
— Разбира се. Всеки чувал за доктор Груман.
— А знаеш ли, че е имал тартарско име?
— Не тартарско. Джопари, нали? Не тартарско.
— Какво е станало с него? Мъртъв ли е?
— Щом пита мен, аз каже, че не знам. Никога няма научи истина от мен.
— Ясно. Кого да питам тогава?
— Най-добре пита негов племе. Отиде на Енисей и пита.
— Неговото племе… Говориш за хората, които са го приели и са му пробили черепа?
— Да. Най-добре пита тях. Може би не мъртъв, може би мъртъв. Може би нито жив, нито мъртъв.
— Как може да не е нито жив, нито мъртъв?
— В свят на духове. Може да е там. Вече каза повече. Няма каже нищо.
И наистина не изрече нито дума повече.
Когато се върнаха в станцията, Лий веднага се запъти към пристана, за да потърси кораб, който да го отведе до устието на Енисей.
В това време вещиците също търсеха. Латвийската кралица Рута Скади летя с групата на Серафина Пекала много дни и нощи през мъглата и виелицата над опустошени от наводнения и свлачища земи. Едно беше сигурно — бяха в свят, който никоя от тях не беше виждала дотогава, със странни ветрове, странни аромати и огромни непознати птици, които ги нападаха и трябваше да бъдат отблъсквани с дъжд от стрели. А когато най-сетне откриха земя, на която да кацнат, дори и растенията им бяха непознати.
Някои от тях обаче ставаха за ядене, имаше и някакви дребни същества, които приличаха на зайци на вид и на вкус, водата също беше в изобилие. Може би не беше лошо да се живее в такава земя, ако не бяха призрачните силуети, които пълзяха като мъгла над равнините и се събираха край потоците и езерата. Те се стелеха почти невидими, като прозрачни воали, развети пред огледало. Вещиците никога не бяха виждали подобни създания и веднага се изпълниха с недоверие към тях.
— Как мислиш, Серафина Пекала, дали са живи? — попита Рута Скади, докато кръжаха над група създания, скупчени неподвижно край един горски път.
— Живи или мъртви, те са изпълнени със злоба. Долавям я оттук и докато не разбера с какво оръжие могат да бъдат победени, не бих ги доближила.
Привиденията изглежда не можеха да летят, за късмет на вещиците. Но по-късно същия ден те видяха на какво са способни тези създания.
Случи се на един брод. Прашният път минаваше по нисък каменен мост с китки дървета от двете страни. Късното следобедно слънце заливаше равнината и обагряше въздуха в златисто, а тревата блестеше в изумруденозелено. Сред това богатство от багри към моста се приближаваше група пътници — някои пеша, други с каруци, а двама яздеха коне. Не бяха видели вещиците, защото на никого и през ум не минаваше да погледне нагоре, затова пък вещиците ги наблюдаваха с интерес. Това бяха първите хора, които виждаха в този свят, и Серафина се канеше да слезе при тях и да ги заговори, когато прозвуча тревожен вик.