— Сега ще си поговорим с него — каза Серафина и полетя нататък.
Независимо от поведението си пред лицето на опасността, човекът съвсем не беше страхливец. Когато видя вещиците, той свали пушката от гърба си и пришпори коня към откритата равнина, откъдето можеше да стреля. Серафина Пекала бавно се приземи и остави лъка си на земята.
Значението на жеста й явно беше разбираемо и тук, защото мъжът наведе надолу пушката и зачака, като оглеждаше вещиците и демоните им, които кръжаха във въздуха над тях.
Жени, млади и войнствени, облечени в одежди от черна коприна и яхнали борови клонки — в този свят явно това беше нещо невиждано, но той ги наблюдаваше хладнокръвно. Серафина се приближи и видя смело и мъжествено лице, върху което беше изписана покруса. Не можеше да повярва, че това е човекът, побегнал панически пред лицето на опасността, докато спътниците му загиваха.
— Кои сте вие? — попита мъжът.
— Името ми е Серафина Пекала. Аз съм кралица на вещиците от езерото Енара, което е в друг свят. А вие кой сте?
— Йоаким Лоренц. Вещици, казвате? Значи си имате вземане-даване с дявола?
— И така да е, това значи ли, че сме врагове?
Той се замисли за миг и отпусна пушката върху бедрото си.
— Някога може би — но времената се менят. Защо сте дошли в този свят?
— Защото времената се менят. Какви са тези същества, които нападнаха кервана ви?
— Привидения… — сви рамене мъжът. — Не сте ли виждали Привидения?
— В нашия свят дори не сме и чували за тях. Видяхме ви да бягате и не знаехме какво да мислим. Сега разбирам.
— Няма начин да се предпазиш от тях. Не закачат само децата. Всяка група, която тръгва на път, трябва да има по закон двама ездачи, мъж и жена, които постъпват точно като нас при нужда, защото иначе няма да има кой да се погрижи за децата. Но времената са лоши, градовете са претъпкани с Привидения, а на времето имаше само по десетина-петнайсет.
Рута Скади се оглеждаше наоколо. Забеляза, че вторият ездач се насочва към каруците и че наистина е жена. Децата се втурнаха насреща й.
— Сега ще ми кажете ли какво търсите? — попита Йоаким Лоренц. — Не сте дошли тук току-така. Ще ми отговорите ли?
— Търсим едно дете — отвърна Серафина Пекала. — Момиче от нашия свят. Името й е Лира Белакуа, но я наричат Лира Златоуста. Само че нямаме представа къде точно може да се намира. Не сте ли виждали непознато дете, самичко?
— Не. Но миналата вечер видяхме ангели, които летяха към полюса.
— Ангели?!
— Цели пълчища, въоръжени и бляскави. Напоследък рядко са ги виждали, но по времето на дядо ми често са преминавали през нашия свят, поне той така твърдеше.
Мъжът сложи ръка над очите си и се загледа в разпръснатите каруци и замрелите пътници. Жената беше слязла от коня и утешаваше разстроените деца.
Серафина проследи погледа му и попита:
— Ако останем тази нощ да ви пазим от Привиденията, ще ни кажете ли повече за този свят и за ангелите, които сте видели?
— Разбира се. Елате с мен.
Вещиците помогнаха на хората да преместят каруците оттатък моста, по-далеч от дърветата, от които бяха дошли Привиденията. Трябваше да изоставят поразените възрастни, макар че беше непоносимо да гледат как децата се вкопчват в майките си, които вече не им продумваха, или дърпат бащите си, които не ги поглеждаха, а очите им бяха празни. По-малките не разбираха защо трябва да оставят родителите си. По-големите, които вече бяха виждали всичко това, а някои дори бяха изгубили майка или баща, гледаха безмълвно и тъжно. Серафина взе на ръце момченцето, което беше измъкнала от реката. То продължаваше да плаче за баща си и протягаше ръчичка през рамото на вещицата към самотната неподвижна фигура, която още стоеше насред реката, а сълзите му капеха върху голата й кожа.
Ездачката, която беше облечена в груби платнени бричове и яздеше като мъж, не продума нищо на вещиците. Лицето й беше мрачно. Със строги подвиквания тя събра децата около себе си, без да обръща внимание на сълзите им. Залязващото слънце изпълваше въздуха със златисти багри, в които всичко се виждаше ясно, но без режещия блясък на деня, а лицата на децата и възрастните изглеждаха силни, красиви и нетленни.
По-късно, когато догарящият огън озаряваше с последните си отблясъци пепелявите скали и луната светеше кротко над високите хълмове, Йоаким Лоренц разказа на Серафина и Рута Скади историята на своя свят.
Някога той бил щастлив и процъфтяващ. Градовете били големи и бляскави, полята — плодородни и добре стопанисвани. Търговски кораби кръстосвали океаните, а рибарите се прибирали с богат улов от риба тон и треска, костур и паламуд. Горите били пълни с дивеч и нямало гладни деца. В дворовете и по площадите на големите градове посланици от Бразилия и Бенин, Ирландия и Корея се смесвали с тълпите от търговци на тютюн, комедианти от Бергамо, продавачи на лотарийни билети. Вечер маскирани влюбени се срещали под отрупаните с розови цветове колонади или в ярко осветените паркове, а въздухът бил напоен с аромата на жасмин и огласян от звъна на мандолини.