Вещиците слушаха в захлас разказа за този свят, толкова подобен на техния и в същото време толкова различен.
— Но всичко тръгва наопаки — продължи Йоаким. — Преди около триста години. Някои казват, че за всичко е виновна Гилдията на философите от Tope дели анджели, Кулата на ангелите в града, от който идваме. Според други това е наказанието ни за някакъв голям грях, макар че няма съгласие по въпроса в какво точно се заключава той. Както и да е, отнякъде се появяват Привиденията и оттогава ни преследват. Вие ги видяхте какво правят. Сега си представете какво е да живееш в един свят с Привиденията. Как да вървим напред, когато не можем да разчитаме на нищо? Всеки момент може да си отиде бащата или майката и цялото семейство се разпада. Търговецът може да си отиде и целият му бизнес се проваля, а служителите и работниците му остават без работа. И как да вярват влюбените в клетви? Доверието и добродетелта си отидоха от нашия свят с идването на Привиденията.
— Кои са тези философи? — попита Серафина. — И къде е тази кула, за която говорите?
— В града, от който идваме, Читагазе. Градът на свраките. И знаете ли защо се нарича така? Защото свраките са крадливи, а всички ние правим точно това. Нищо друго не ни остава — вече не създаваме, не строим от стотици години, можем само да крадем от други светове. О, да, знаем за другите светове. Философите от Tope дели анджели ни откриха всичко, което ни е нужно да знаем по въпроса. Те имат едно заклинание — като го изречеш, минаваш през врата, която не съществува, и се озоваваш в друг свят. Някои казват, че не било заклинание, а ключ, който отваря дори и там, където няма ключалка. Кой може да каже? Но каквото и да е, точно то пусна Привиденията при нас. Доколкото знам, философите още го използват. Те преминават в други светове, крадат каквото могат и го носят при нас. Злато и скъпоценни камъни най-вече, но има и други неща — идеи, чували със зърно, моливи. Те са източникът на цялото ни благоденствие — горчиво заключи той. — Тази Гилдия на крадците.
— А защо Привиденията не закачат децата? — попита Рута Скади.
— Това е най-голямата загадка. В детската невинност има някаква сила, която отблъсква Привиденията. Но не е само това. Децата просто не ги виждат, макар да не е ясно защо. Ала сираците са често явление, както можете да си представите. Те се събират на групи и скитат из страната, понякога се хващат на работа — някои възрастни ги пращат да търсят храна и други неща от първа необходимост в обитаваните от Привиденията райони, но често се случва и просто да ровят из боклуците. Такъв е нашият свят. Е, научихме се да живеем с това проклятие. Привиденията са паразити в най-лошия смисъл на думата — не убиват гостоприемника си, а изсмукват живота от него постепенно. Доскоро все пак имаше някакво равновесие. До голямата буря. Ама каква буря! Гърмеше и тряскаше, сякаш светът се пукаше по шевовете. Никой не помни такава буря. После дойде мъглата, която продължи много дни и обхвана целия свят, поне тези части, за които съм чувал. Не можехме да пътуваме, а когато накрая се проясни, градовете бяха пълни с Привидения, стотици и хиляди. Ние избягахме в планините и в морето, но този път нямаше спасение, където и да отидехме. Вие сами видяхте. А сега е ваш ред. Разкажете ми за вашия свят — защо го напуснахте и дойдохте тук?
Серафина му разказа онова, което знаеше, без да скрива нищо. Знаеше, че има насреща си честен човек и може да му има доверие. Той слушаше внимателно, като от време на време клатеше глава изумен, а накрая рече:
— Споменах ви за силата, която притежават нашите философи да отварят път към други светове. Някои мислят, че понякога те оставят вратите отворени, може би просто от разсеяност. Няма да се учудя, ако пътешественици от други светове ги използват от време на време. Нали ангелите все отнякъде минават!
— Ангелите ли? — повтори Серафина. — Да, вече споменахте за тях. Ние никога не сме чували за ангели. Какво представляват?
— Добре, ще ви кажа. Чувал съм, че самите те се наричали бене елим. Някои ги наричат Стражите. Те не са същества от плът като нас, те са чист дух. Може пък плътта им да е по-фина от нашата, по лека и по-фина, не мога да определя. Знам само, че не са като нас. Те носят вести от небесата, това е предназначението им. Понякога ги виждаме в небето, как минават през нашия свят на път за други светове и светят като светулки във висините. В тиха нощ дори може да се чуе плясъкът на крилете им. Техните грижи са различни от нашите, макар че някога са слизали на земята и са влизали в досег с хората, а според някои дори са създавали поколение. Когато падна мъглата след голямата буря, аз бях сред хълмовете зад Сант’Елия, на път за дома. Приютих се в една овчарска колиба край някакво изворче, а наблизо имаше брезова горичка. Цяла нощ чувах гласове високо в мъглата, викове на тревога и гняв, плясък на крила, а малко преди зазоряване се разнесе звън на оръжие, свистене на стрели, дрънчене на мечове. Не посмях да изляза и да погледна, макар любопитството да ме измъчваше, но страхът ми беше още по-силен. Честно казано, бяха примрял от страх. Когато небето просветля, доколкото изобщо беше възможно в тази мъгла, се престраших и надникнах навън, Край извора лежеше ранен. Беше огромен и умираше. Почувствах се така, сякаш бях надзърнал в някакво тайнство, което нямах право да виждам. Отместих поглед, а когато отново погледнах нататък, него вече го нямаше. За пръв път виждах ангел толкова отблизо. Но, както вече ви казах, миналата нощ пак ги видяхме. Летяха към полюса високо сред звездите като кораби с опънати платна… Нещо става, а ние тук не разбираме нищо. Може би има война. Веднъж вече е имало война в небесата, това е било преди хиляди години, но не знам как е свършила. Възможно е сега да се случва същото. Но тогава опустошенията ще са огромни, а последствията за нас… дори не мога да си ги представя. Ала не е изключено всичко да свърши не толкова зле. Може пък тази война в небесата да прогони Привиденията от земята ни и да ги натика в ямата, от която са изпълзели. Колко хубаво ще заживеем тогава! Колко щастливи ще бъдем, ако се отървем от тази ужасна напаст!