Тя приготви лъка, за всеки случай, и полетя редом с тях.
— Ангели! Спрете и ме чуйте! Аз съм вещицата Рута Скади и искам да говоря с вас!
Ангелите се обърнаха към нея и забавиха полета си. Няколко мига по-късно я заобиколиха, пет огромни силуета, сияещи в мрака, осветени от невидимо слънце.
Рута се огледа, възседнала гордо и безстрашно боровата клонка, макар сърцето й да блъскаше лудо от необичайността на всичко, което се случваше, а демонът й се приближи до нея, за да потърси сигурност в топлината на тялото й.
Всеки от ангелите имаше своя индивидуалност и все пак приликата между тях беше поразителна. Това, което ги обединяваше, беше неподражаемата игра на ума и чувствата, озаряваща лицата им. Бяха голи, но самата Рута Скади се почувства гола под погледите им, толкова проницателни и дълбоки.
Ала тя не се срамуваше от онова, което представляваше, и ги посрещна с високо вдигната глава.
— Значи сте ангели — изрече вещицата. — Или Стражи. Наричате се бене елим. Къде отивате?
— Следваме призива — отвърна един от ангелите.
— Чий призив?
— На един човек.
— Лорд Азриел?
— Може би.
— А защо следвате призива му?
— Защото така искаме — гласеше отговорът.
— Тогава трябва да ме заведете при него, който и да е той! — изрече заповеднически вещицата.
Рута Скади беше на четиристотин и шестнайсет години, притежаваше цялата гордост и мъдрост на зряла повелителка на гордо и мъдро племе. Беше далеч по-мъдра от всяко недълговечно човешко същество, но нямаше и най-малка представа колко млада беше в очите на тези древни създания. Не знаеше колко далеч се простира мисълта им, проникваща като невидими пипала до най-отдалечените ъгълчета на вселени, които тя не беше и сънувала. Не подозираше, че ги вижда в човешки облик само защото очите й можеха да ги възприемат единствено по този начин. Ако можеше да си ги представи в истинския им вид, щеше да ги види не като организъм, а като конструкция, като огромни структури от интелигентност и чувство.
Но те и не очакваха друго от нея — за тях тя беше като дете.
Ангелите разпериха крила и се понесоха стремително напред, а тя полетя след тях, носена от вихъра, породен от бързите им мощни движения.
Летяха цяла нощ. Звездите препускаха шеметно насреща им, а когато от изток започна да се процежда първата светлина на зората, постепенно избледняха и изчезнаха.
На дневна светлина ангелите не биеха толкова на очи, макар че видът им си оставаше странен и необикновен. Сиянието, което ги озаряваше, не идеше от слънцето и това ставаше все по-очевидно — източникът му беше някъде другаде, извън онова, което ги заобикаляше.
Рута Скади ги следваше неуморно, опиянена от възторг, че има власт над тези безсмъртни същества, че сега е тяхна повелителка.
Отново настъпи нощ, а ангелите не спираха полета си. По някое време във въздуха се усети някаква промяна — не беше станал нито по-добър, нито по-лош, просто беше различен и Рута Скади разбра, че са преминали в друг свят.
— Ангели! — повика ги тя. — Как напуснахме света, в който ви намерих? Къде беше границата?
— Във въздуха има невидими места — отвърна един от ангелите, — врати към други светове. Ти не можеш да ги видиш, но ние ги виждаме.
Рута Скади наистина не можеше да забележи невидимите врати, но и не беше нужно. Вещиците бяха не по-лоши навигатори от птиците. Тя съсредоточи вниманието си върху трите назъбени върха под тях и запомни разположението им. Сега можеше да открие вратата между световете, ако се наложеше каквото и да си мислеха ангелите.
Те продължиха пътя си и не след дълго един от тях се обърна към нея:
— Лорд Азриел е в този свят и строи тук крепостта си…
Вяха забавили полета си и сега кръжаха като орли на много по-малка височина. Ангелът посочи надолу и Рута проследи погледа му. Първите отблясъци на зората обагряха в червено хоризонта, но звездите все още искряха ярко върху черното кадифе на небосвода. А на самия ръб на света, там, където бавно се надигаше утринното зарево, се извисяваха върховете на огромен планински хребет — назъбени остриета от черен камък, могъщи скални грамади и начупени гребени, разхвърляни безредно като останки от невиждана катастрофа. Но в най-високата му точка, едва докосната от първите слънчеви лъчи и обградена от пламтящ ореол, се издигаше конструкция с правилна форма — необятна крепост, чиито бойници бяха построени от огромни късове базалт, високи колкото канари. В подножието на тази колосална твърдина в полумрака на ранното утро пламтяха огньове и димяха пещи, а на много мили наоколо се разнасяше звън на ковашки чукове и тътен на огромни каменотрошачки. Рута Скади с изумление забеляза, че от всички посоки към крепостта прииждаха ята от ангели, и не само ангели. Имаше и машини — летателни апарати със стоманени крила, които се носеха плавно като албатроси, стъклени кабини с пърхащи като на водни кончета витла, бръмчащи цепелини, които приличаха на огромни търтеи. И всички те бързаха към крепостта, която лорд Азриел строеше на самия ръб на света.