— Значи няма никой в кулата, така ли? — отново попита Лира. Никакви възрастни?
— В града изобщо няма възрастни!
— Страх ги е.
Но тя беше видяла на върха на кулата млад мъж. В това не можеше да има съмнение. Пък и я усъмни нещо в начина, по който децата говореха. Като опитна лъжкиня тя познаваше себеподобните си и знаеше, че я лъжат.
Внезапно си спомни — малкият Паоло беше споменал, че големият им брат също е в града, и тогава Анжелика го плесна… Дали младежът, когото бе видяла, не беше брат им Тулио?
Лира остави малчуганите да издърпат водните колела на брега и влезе вътре да направи кафе и да види дали Уил се е събудил. Той обаче още спеше, а котката се беше свила на клъбце в краката му. Лира нямаше търпение да се срещне с доктор Малоун, затова му надраска бележка и я остави на пода до леглото, после метна раницата на рамо и тръгна да търси прозореца.
Пътят й минаваше през малкия площад с кулата. Сега той беше празен, а слънцето осветяваше древната постройка и на фасадата се различаваха релефи на човешки фигури, но с крила, а чертите им бяха полузаличени от вековете и капризите на времето. Въпреки това в тяхната неподвижност се долавяше сила, състрадание и интелектуална мощ.
— Ангели — прошепна Панталеймон, който беше кацнал на рамото й в облика на щурец.
— Може да са Привидения — предположи Лира.
— Не! В името на кулата имаше анджели или нещо такова — настоя демонът. — Това трябва да значи ангели.
— Дали да не влезем?
Двамата застанаха пред тежката дъбова врата с ковани черни панти. Няколкото стъпала, които водеха до нея, бяха съвсем изтрити. Вратата беше леко открехната. Нямаше какво да ги спре, освен собствения им страх.
Лира изкачи на пръсти стъпалата и надникна през пролуката.
Единственото, което успя да зърне, беше преддверието, облицовано с плочи от тъмен камък, и това беше всичко. Ала Панталеймон пърхаше уплашено на рамото й, както онзи ден в криптата на „Джордан“, когато си направиха шега с черепите, а Лира беше станала по-разумна оттогава. Това беше лошо място. Тя изтича надолу по стъпалата и бързо прекоси площадчето. Скоро се озова под палмите на обления в слънце булевард. Когато се увери, че никой не гледа, бързо се шмугна през прозореца и се озова в Оксфорд от света на Уил.
Четиридесет минути по-късно вече беше в института и спореше с портиера, но този път козовете бяха в нейните ръце.
— Попитайте доктор Малоун — чуруликаше тя. — Нищо повече не се иска от вас. Просто й се обадете и тя ще ви каже.
Портиерът посегна към телефона, а Лира го наблюдаваше със съжаление как избира номера и разговаря с някого. Тук никак не му беше удобно — нямаше си собствена стая, а само нещо като тезгях, сякаш беше в бакалница.
— Добре — обърна се портиерът към нея. — Казва да се качиш. Но да не идеш някъде другаде!
— Няма — хрисимо обеща тя. Послушно момиченце, което прави каквото му кажат.
На горния етаж обаче я чакаше изненада. Когато минаваше покрай вратата с изрисуван женски силует, тя се отвори и отвътре доктор Малоун я повика със знак.
Лира влезе вътре, озадачена. Това не беше лабораторията, а тоалетна. Доктор Малоун беше развълнувана.
— Лира, в лабораторията има някакви хора — прошепна тя. — Полицаи или нещо такова. Знаят, че вчера си идвала при мен. Не съм наясно какво искат, но тази работа не ми харесва. Какво става?
— Откъде знаят, че съм идвала?
— Не знам! Не ти знаят името, но е ясно за кого питат…
— Няма проблем. Ще ги излъжа. Много ме бива в лъжите.
— И все пак какво става?
От коридора се чу женски глас:
— Доктор Малоун, видяхте ли детето?
— Да — обади се доктор Малоун отвътре. — Тъкмо й показвах тоалетната…
Лира си помисли, че няма от какво да се страхува, но явно не беше претръпнала към опасностите.
Жената в коридора беше млада и много елегантно облечена. Опита се да й се усмихне, но очите й останаха студени и изпълнени с подозрение.
— Здравей — каза жената. — Ти си Лира, нали?
— Да. А вие коя сте?
— Сержант Клифърд. Ела с мен.
Лира си помисли, че тази млада жена е прекалено самоуверена и се държи сякаш лабораторията е нейна, но кимна покорно. Едва в този миг за пръв път изпита нещо като съжаление. Знаеше, че не й е мястото тук. Алетиометърът й беше казал какво трябва да прави, а тя не го беше послушала. На вратата се поколеба.
Вътре седеше висок атлетичен мъж с много светли вежди. Лира знаеше как изглеждат учените. Никой от тези двамата не беше учен.
— Влез, Лира — подкани я сержант Клифърд. — Всичко е наред. Това е инспектор Уолтърс.
— Здравей, Лира — поздрави мъжът. — Доктор Малоун ми разказа всичко. Исках да се срещна с теб и да ти задам няколко въпроса, ако нямаш нищо против.