Спря да си поеме дъх. Пред една от градините растеше висок жив плет, с тухлена стена ниско долу, и тя седна и се сгуши между вейките.
— Тя ни помогна! — прошепна Панталеймон. — Доктор Малоун им препречи пътя! Значи е на наша страна.
— Ох, Пан! — изпъшка Лира. — Не биваше да казвам за Уил… Трябваше да внимавам повече.
— Изобщо не биваше да ходим там — сряза я той.
— Знам. И за това съм виновна…
Нямаше време за самобичуване обаче, защото Панталеймон хвръкна на рамото й и прошепна:
— Внимавай! Зад нас…
После отново се превърна в щурец и се шмугна в джобчето.
Лира се изправи, готова да побегне, и видя голяма тъмносиня кола, която безшумно забави ход и спря пред нея. Момичето се чудеше в коя посока да хукне, когато задното стъкло се смъкна и оттам надникна познато лице.
— Лизи! — възкликна възрастният мъж от музея. — Радвам се да те видя отново! Искаш ли да те закарам?
Той отвори вратата и се помести да й направи място. Панталеймон я ущипа през блузата, но Лира вече беше вътре, стиснала раницата. Мъжът се пресегна през нея и затвори вратата.
— Май си бързала — каза. — Къде искаш да отидеш?
— В Самъртаун — отвърна тя.
Шофьорът носеше фуражка. Всичко в колата беше гладко, меко и солидно, а одеколонът на възрастния мъж се усещаше още по-силно в затвореното пространство. Колата потегли съвършено безшумно.
— Та какво търсеше, Лизи? — попита мъжът. — Откри ли нещо повече за тези черепи?
— Да — промърмори тя и се обърна да погледне през задното стъкло.
От светлокосия нямаше и следа. Беше му се изплъзнала! И никога нямаше да я намери, защото беше на сигурно място в тази мощна кола с богатия си спътник. Изпълни я ликуване.
— Аз също направих някои проучвания — продължи мъжът. Един мой приятел, антрополог, ми каза, че имали в колекцията още няколко черепа, същите като онези във витрината. Някои били много стари. На неандерталци.
— Да, и аз така чух — промърмори Лира, без да има ни най-малка представа за какво става дума.
— А как са приятелите ти?
— Какви приятели? — застана нащрек тя. Да не би и пред него да се е изпуснала за Уил?
— Приятелите, при които си отседнала.
— А, да. Приятелката ми е много добре, благодаря.
— С какво се занимава? Археолог ли е?
— Ами… Не, физик е. Изучава тъмната материя — каза Лира необмислено.
Все още не се владееше напълно. В този свят беше по-трудно да се лъже, отколкото си беше представяла. Имаше и още нещо, което я глождеше — този възрастен мъж й беше смътно познат отнякъде, но откъде ли?
— Тъмната материя? — повтори той. — Невероятно! Сутринта четох нещо по този повод в „Таймс“. Вселената е пълна с това тайнствено нещо, а никой не знае какво е! И приятелката ти е по следите му, така ли?
— Да, тя знае много по въпроса.
— А ти какво ще правиш като пораснеш, Лизи? Също ли ще се занимаваш с физика?
— Може би — кимна Лира. — Зависи.
Шофьорът леко се прокашля и намали.
— Е, стигнахме Самъртаун — каза старецът. — Къде искаш да слезеш?
— Ей там, до онези магазини. Нататък мога да вървя и пеша. Благодаря.
— Свий наляво по Саут Парейд и спри от дясната страна, Алън — нареди той.
— Да, сър — каза шофьорът.
Минута по-късно колата безшумно спря пред някаква библиотека. Старецът отвори вратата откъм своята страна, така че се наложи Лира да мине покрай него, за да слезе. Място имаше достатъчно, но тя се почувства неловко. Не й се искаше да го докосва, колкото и да беше спретнат.
— Да не си забравиш раницата — напомни й той.
— Благодаря — промърмори момичето и пое раницата от ръцете му.
— Надявам се, че пак ще се видим, Лизи. Много поздрави на приятелката ти.
— Довиждане.
Тя застана на тротоара, а колата сви зад ъгъла и изчезна. Лира се упъти към габърите. Имаше някакво неясно предчувствие за светлокосия и искаше да попита алетиометъра.
Уил отново препрочиташе писмата на баща си. Беше седнал на терасата и се опитваше да си представи човека, писал тези спретнати редове. И отново, и отново се връщаше към онези места, където се споменаваше „нашето момченце“. Ставаше дума за него.
Чу забързаните стъпки на Лира отдалеч. Пъхна писмата в джоба си и се изправи, а само след минута тя вече беше при него. Погледът й беше безумен, а Панталеймон се беше превърнал в съскаща дива котка и вече не си даваше труд да се крие. Лира рядко плачеше, но сега не можеше да спре риданието — гърдите й се надигаха трескаво, зъбите й тракаха. Тя се хвърли към него и сграбчи ръцете му.
— Ще го убия! Ще го убия! Искам да умре! Ах, защо Йорек не беше тук!… О, Уил, такава глупост направих! Извинявай…