— Какво? Какво има?
— Оня старец… Той е един долен крадец! Открадна ми го! Открадна ми алетиометъра! Тоя смрадлив старец със скъпите дрехи и хубавата кола! Ох, колко глупости направих тази сутрин…
Тя се разрида така отчаяно, че Уил се запита дали няма нещо вярно в приказката за разбитото сърце. Защото нейното сигурно беше разбито. Тя се хвърли на земята, като хълцаше и се тресеше цялата, а до нея Панталеймон се беше превърнал на вълк и виеше сърцераздирателно.
В залива играеха няколко деца. Сега те прекъснаха играта и засенчиха с ръце очите си, за да видят какво става. Уил седна до нея и я разтърси.
— Спри да плачеш! Кажи ми всичко от самото начало. Какъв старец? Какво е станало?
— Ти ще ми се разсърдиш… Обещах ти, че няма да те издам, обещах ти, а сега…
Тя продължаваше да се тресе от плач, а Панталеймон се беше превърнал в тромаво младо кутре с клепнали уши и подвита опашка, скимтящо от самоунижение. Уил разбра, че Лира е направила нещо, което се срамува да си признае, и се обърна към демона й:
— Какво е станало?
— Отидохме при физичката — обясни Панталеймон — и там заварихме мъж и жена. Те ни надхитриха… Започнаха да задават въпроси, питаха и за теб, и още преди да се усетим, се издадохме, че те познаваме, после избягахме…
Лира беше скрила лицето си в ръце и се притискаше към тротоара. Във вълнението си Панталеймон светкавично се преобразяваше — ту беше куче, ту птица, котка, снежнобял хермелин…
— Как изглеждаше мъжът? — попита Уил.
— Едър — изломоти Лира. — Много силен, с бледосини очи…
— Той видя ли те да минаваш през прозореца?
— Не, но…
— Значи не знае къде сме.
— Да, но алетиометърът! — извика тя и седна рязко на тротоара. Лицето й беше застинало като гръцка маска.
— Добре, разкажи ми.
Лира му разказа какво се е случило, като продължаваше да хлипа и да трепери — как старецът я видял предния ден в музея да гледа алетиометъра, как спрял с колата пред нея и как се наложило да мине покрай него, за да излезе, а той й подал раницата и явно се възползвал, за да й отмъкне алетиометъра…
Уил разбираше, че е отчаяна, но не можеше да си обясни угризенията й, докато не я чу да казва:
— Уил, направих нещо много лошо! Защото алетиометърът ми каза да спра да се интересувам от Праха и да ти помагам, с каквото мога. Трябваше да ти помогна да намериш баща си. Ако още беше у мен, можех, можех да ти помогна! Но аз не го послушах. Направих онова, което на мен ми се искаше, а не биваше…
Уил я беше виждал да се допитва до алетиометъра, затова й повярва, че е могла да научи от него истината. Извърна се. Тя сграбчи китката му, но той се изтръгна и закрачи към залива. Децата продължаваха играта си. Лира изтича след него.
— Уил, толкова съжалявам…
— И какво? Не ме е грижа дали съжаляваш или не. Важното е, че си го направила.
— Но ние трябва да си помагаме, Уил, защото няма кой друг да ни помогне!
— Не виждам начин.
— Аз също, но…
Тя спря насред думата. Очите й светнаха. Бързо се обърна и хукна към изоставената на тротоара раница, отвори я и трескаво започна да рови вътре.
— Знам кой е и къде живее! Виж! — извика тя и му подаде малка визитна картичка. — Той ми я даде в музея. Можем да си го вземем обратно!
Уил взе картичката и прочете:
Сър Чарлз Латром
Кавалер на Ордена на Британската империя
Лаймфийлд Хаус
Олд Хедингтън
Оксфорд
— Значи е сър — каза той. — Рицар. Това означава, че хората автоматично ще повярват на него, а не на нас. Пък и какво мога да направя аз? Да ида в полицията? Та тя ме преследва! Дори и да не са се интересували от мен вчера, днес вече ме търсят. Ако отидеш ти, те вече знаят коя си и че ме познаваш, така че и това не става.
— Можем да го откраднем. Да отидем в къщата му и да го откраднем. Знам къде е Хедингтън, и в моя Оксфорд го има. Не е далече. Ще стигнем за по-малко от час.
— Това е глупаво.
— Йорек Бирнисон щеше да отиде право там и да му откъсне главата! Защо не беше тук сега! Той щеше…
Тя замълча. Уил просто я гледаше и този поглед я накара да се почувства неловко. Точно по същия начин би се почувствала, ако бронираният мечок я погледнеше така, защото в погледа на Уил имаше нещо, което й напомняше за Йорек, колкото и да беше млад.
— В живота си не съм чувал по-голяма глупост — рече той. Мислиш си, че можем просто да отидем, да се промъкнем в къщата и да откраднем алетиометъра? Помисли малко. Използвай проклетия си мозък! Той сигурно има всевъзможни охранителни системи, звънци, специални ключалки и инфрачервени лампи, които се включват автоматично…