— Никога не съм чувала за такива неща — каза Лира. — В моя свят ги няма. Откъде можех да знам, Уил?
— Добре, но можеше да се сетиш нещо друго. Той има цяла къща, в която да го скрие. Колко време ще му трябва на един крадец, докато прерови всички шкафове и чекмеджета в къщата? Онези мъже, които дойдоха у дома, имаха на разположение часове, но нищо не намериха, а неговата къща със сигурност е по-голяма от нашата. Може да има сейф. Така че дори и да успеем да се вмъкнем, няма да го намерим, преди да е дошла полицията.
Лира наведе глава. Всичко това беше вярно.
— Тогава какво ще правим?
Уил не отговори, но не можеше да не забележи, че тя се чувства свързана с него. Бяха заедно, за добро или за зло.
Момчето направи няколко крачки към водата, върна се обратно и отново закрачи към залива. Търсеше трескаво отговора, но отговор нямаше и Уил гневно тръсна глава.
— Просто… просто ще отидем там — заяви. — Ще говорим с него. Няма смисъл да молим твоята физичка за помощ, защото полицаите вече са говорили с нея. Тя ще повярва на тях, а не на нас. Но ако влезем в къщата му, поне ще знаем кое къде се намира. За начало става.
Уил се обърна и влезе вътре. Пъхна писмата под възглавницата в стаята, в която спеше. Ако ги хванеха, никой нямаше да се добере до тях.
Лира го чакаше отвън, а Панталеймон беше кацнал на рамото й в облика на врабче. Видът им беше малко по-жизнерадостен.
— Ще си го върнем — заяви тя. — Усещам го.
Уил не каза нищо, обърна се и тръгна към прозореца.
Нужен им беше час и половина, за да стигнат до Хедингтън. Лира знаеше пътя, но трябваше да избягват централните улици. Уил мълчеше и се оглеждаше зорко наоколо. На Лира й беше далеч по-трудно, отколкото в Арктика, по пътя към Болвангар. Тогава поне циганите и Йорек Бирнисон бяха с нея. Тундрата беше пълна с опасности, но там знаеше какво може да очаква. Тук, в града, който беше и не беше нейният, опасността можеше да изглежда дружелюбна, а предателството се усмихваше и ухаеше хубаво. Дори и да нямаха намерение да я убият или да я разделят с Панталеймон, тук я бяха лишили от единствения й водач. Без алетиометъра тя беше… беше просто едно изгубено момиченце.
Лаймфийлд Хаус имаше топъл цвят на мед. Половината фасада беше покрита с бръшлян. Къщата беше разположена сред голяма, добре поддържана градина с храсти от едната страна и чакълена алея от другата. Всичко говореше за богатство и власт, за едно негласно превъзходство, което някои англичани от висшата класа все още приемаха за даденост. В това имаше нещо, което накара Уил да стисне зъби. Не знаеше защо, докато в съзнанието му не изплува спомен — беше много малък и майка му го беше завела в една къща, която напомняше тази. Бяха облекли най-хубавите си дрехи и от него се искаше да се държи много прилично. Посетиха един старец и една възрастна жена, които разплакаха майка му, и когато двамата си тръгваха, тя все още плачеше…
Лира видя стиснатите му юмруци и чу ускореното му дишане, но не посмя да пита. Не беше нейна работа. Уил си пое дълбоко дъх и изрече:
— Какво пък, нищо не пречи да опитаме.
Той тръгна по пътеката и Лира го последва с усещането, че рядко са били толкова уязвими.
На вратата имаше старомоден звънец, също като в света на Лира, и Уил не знаеше как се звъни, докато тя не му показа. Звукът му отекна някъде навътре в къщата.
Вратата им отвори прислужникът, който караше колата, но този път беше без фуражка. Той погледна най-напред Уил, после Лира и изражението му леко се промени.
— Искаме да видим сър Чарлз Латром — каза Уил.
Долната му челюст беше издадена напред, както предната вечер при вида на децата, замерящи с камъни котката. Прислужникът кимна.
— Почакайте тук. Ще уведомя сър Чарлз.
Вратата се затвори. Беше от солиден дъб, с две тежки ключалки и резета в горната и долната част, макар че според Уил нито един нормален крадец не би си опитал късмета през парадния вход. Виждаше се и аларма, прикрепена към фасадата, а от двете страни на къщата бяха поставени прожектори. Никой не би могъл дори да се приближи, камо ли да проникне вътре.
Чуха се стъпки и вратата отново се отвори. Уил се вгледа в лицето на човека, който имаше толкова много, но искаше още повече. Беше гладко, спокойно и самоуверено, без следа от срам или угризения.
До него Лира трепереше от гняв и нетърпение и Уил побърза да я изпревари:
— Извинете, но Лира мисли, че е забравила нещо в колата ви.
— Лира ли? Не познавам никаква Лира. Какво странно име! Познавам едно момиче на име Лизи. А ти кой си?
Уил мислено се прокле за несъобразителността си.
— Аз съм брат й Марк.
— Разбирам. Здравей, Лизи. Или Лира. Влезте.