Лира разтърсваше ръката му.
— Не се стряскай, няма да каже на никого. Ако искаше да ни издаде, вече да го е направил. Хайде!
Десет минути по-късно стояха на площадчето в подножието на Tope дели анджели. Уил беше казал на Лира за демона змия и тя се беше спряла насред улицата, терзана от същия смътен спомен. Кой беше този възрастен мъж? Къде го беше виждала? Ала споменът не искаше да се избистри.
— Не исках да му казвам — тихо изрече тя, — но снощи видях на кулата един мъж. Когато децата се развикаха, той надникна отгоре…
— Как изглеждаше?
— Млад, с къдрава коса. Но го видях само за момент, беше най-отгоре, на бойниците. Помислих си, че може да е… Нали помниш Анджелика и Паоло? Момчето каза, че и големият им брат е в града, но тя не му позволи да продължи, все едно беше някаква тайна. Та затова си помислих, че може да е той. И също да търси ножа. Мисля, че всички деца знаят. И може би това е истинската причина да се върнат в града.
— Хмм… — промърмори Уил. — Възможно е.
Лира си спомни какво си говореха децата сутринта — че нито едно дете не би се осмелило да влезе в кулата, защото там имало страшни неща. Самата тя бе изпитала тревога, когато с Панталеймон надникнаха през открехнатата врата. Защо нямаше някой възрастен, който да влезе вътре?
Демонът пърхаше над главата й в облика на молец и тревожно й шепнеше.
— Тихо! — смъмри го тя. — Нямаме избор, Пан. Ние сме виновни и пак ние трябва да оправим нещата, това е.
Уил сви покрай кулата. Между нея и съседната сграда минаваше тясна павирана уличка и той тръгна по нея, вдигнал глава нагоре. Лира го последва. Момчето спря под един прозорец на нивото на втория етаж и се обърна към Панталеймон:
— Можеш ли да хвръкнеш дотам и да надникнеш?
Демонът тутакси се превърна във врабче и полетя. Едва му стигнаха силите да се добере до прозореца — когато кацна на перваза, Лира си пое дълбоко дъх и извика. Панталеймон остана там само секунда-две и стремително полетя надолу. Тя дишаше тежко като удавник, току-що изваден от водата. Уил се намръщи недоумяващо.
— Много е трудно — обясни Лира. — Когато демонът ти се отделя от теб, много боли…
— Извинявай. Видя ли нещо?
— Стълби — съобщи Панталеймон. — Стълби и тъмни стаи. По стените висяха мечове, копия и щитове, също като в музей. Видях и мъжа. Той… танцуваше.
— Танцуваше ли?
— Пристъпваше напред-назад… и махаше с ръце. И сякаш се бореше с нещо невидимо… Успях само да го зърна през една отворена врата, но не достатъчно ясно.
— Дали не се е борел с Привидение? — предположи Лира. Нищо друго не им дойде наум и те продължиха нататък. Зад кулата имаше малка градина с висока каменна ограда, посипана с натрошено стъкло, лехите бяха грижливо оформени около малък фонтан (Панталеймон още веднъж хвръкна да надникне). Оттам друга уличка водеше към площада. Прозорците на кулата бяха малки и дълбоко разположени, като хлътнали очи.
— Значи ще трябва да влезем през предната врата — заключи Уил. Той изкачи стъпалата и отвори вратата. Светлината нахлу вътре, тежките панти изскърцаха. Момчето направи крачка-две, не видя никого и продължи нататък. Лира го следваше по петите. Подът беше покрит с тежки каменни плочи, изтрити до блясък от вековете, а въздухът беше прохладен.
Надолу водеше стълбище и Уил слезе по няколко стъпала — достатъчно, за да види просторно помещение с нисък таван, огромна студена пещ в дъното и окадени стени. Хора обаче не се мяркаха и той се върна в залата. Лира го посрещна с пръст на устните, а погледът й беше насочен нагоре.
— Чувам го — прошепна тя. — Предполагам, че си говори сам. Уил се ослуша и също го чу — тихо напевно мънкане, прекъсвано от време на време от дрезгав смях или гневен вик. Така би могъл да си говори луд.
Уил въздъхна и тръгна нагоре. Стълбището от потъмнял дъб беше широко и масивно, а стъпалата изглеждаха също толкова древни, колкото тези в преддверието. Твърде солидни, за да изскърцат. Нагоре ставаше по-тъмно — единствената светлина идеше от малките прозорчета на всяка площадка. Двамата изкачиха един етаж, ослушаха се и продължиха нагоре. Сега освен гласа се долавяха и стъпките на мъжа — ритмични и колебливи едновременно, — идещи от някаква стая в дъното на площадката, чиято врата беше открехната. Уил се приближи на пръсти и побутна още малко вратата, за да може да надникне.
Стаята беше просторна, с провиснали от тавана тлъсти паяжини. Целите стени бяха заети от рафтове с книги — зле съхранявани томове, чиито изкривени от влага корици се ронеха и се лющеха. Няколко бяха извадени и разтворени на пода или по прашните маси, а други бяха небрежно напъхани обратно.