В средата на стаята млад мъж танцуваше. Панталеймон беше прав — наистина правеше точно това. Беше с гръб към вратата и се движеше плавно ту наляво, ту надясно, като същевременно размахваше пред себе си ръка, сякаш разчистваше пътя от някакви невидими прегради. В нея държеше нож — нищо особено, просто матово острие, двайсетина сантиметра дълго — и мушкаше, режеше, бодеше празния въздух.
Младежът като че понечи да се обърне и Уил бързо се дръпна. Сложи пръст на устните си и повика с жест Лира. Двамата тръгнаха по стълбището към горния етаж.
— Какво правеше? — прошепна тя.
Уил й обясни какво е видял.
— Трябва да е луд — каза Лира. — Как изглежда, слаб с къдрава коса?
— Да, червена като на Анджелика. И наистина има безумен вид. Не знам, но май не е толкова просто, колкото го описва сър Чарлз. Да поогледаме наоколо и после ще си поговорим с него.
Лира не възрази, а го последва към върха на кулата. Тук беше по-светло. Боядисани в бяло стъпала водеха към покрива, или по-скоро към съоръжението от стъкло и дърво, напомнящо оранжерия. Оттам лъхаше зной като от пещ.
Внезапно отгоре долетя стон.
Уил и Лира подскочиха от изненада. Бяха сигурни, че в кулата има само един човек. Панталеймон така се стресна, че от котка се превърна в птиче и хвръкна към гърдите на Лира. Когато се опомниха, двамата осъзнаха, че се държат за ръце, и бавно се пуснаха.
— Да идем да видим — прошепна Уил. — Аз съм пръв.
— Аз трябва да съм първа — възрази Лира. — Вината е моя.
— Вината е твоя, затова трябва да ме слушаш.
Тя сви устни, но се подчини.
Изкачиха се до покрива. Светлината, нахлуваща през стъклото, беше ослепителна. Беше горещо като в парник. Уил едва успяваше да си поеме дъх, не можеше и да вижда ясно. Напипа някаква дръжка, натисна я и бързо прекрачи прага, заслонил очите си с ръка.
Озова се върху оловен покрив, заобиколен от назъбени бойници. Стъкленото съоръжение беше в средата, а покривът се спускаше полегато към бойниците, от вътрешната страна, на които се виждаше водосточен улей с четвъртити отвърстия, през които да се оттича дъждовната вода.
На покрива под жаркото слънце лежеше старец със снежнобяла коса. Лицето му беше покрито със синини и отоци, едното му око беше затворено, а ръцете му бяха вързани отзад.
Старецът ги чу и отново изстена, като се опитваше да се завърти на една страна.
— Не се плашете — тихо го успокои Уил. — Няма да ви сторим нищо лошо. Мъжът с ножа ли го направи?
Старецът проломоти утвърдително.
— Сега ще развържем въжето. Не го е стегнал много силно.
Възелът беше вързан набързо и много скоро Уил се справи с него. Двамата с Лира помогнаха на стареца да се изправи и го отведоха в сянката на бойниците.
— Кой сте вие? — попита Уил. — Мислехме, че ще намерим тук само един човек.
— Името ми е Джакомо Парадизи — изфъфли старецът през изпотрошените си зъби. — Аз съм Пазителят. Единственият. Онзи младеж ми го открадна. Винаги се намират глупаци, готови да се изложат на риск заради кинжала. Но този е отчаян… Той ще ме убие.
— Няма — увери го Лира. — Какво значи Пазител?
— Аз съхранявам кинжала от името на Гилдията. Къде е онзи падеж?
— Долу е — отвърна Уил. — Минахме покрай него. Не ни видя, размахваше нож във въздуха…
— Опитва се да отвори прозорец, но няма да успее. Когато…
— Внимавайте! — обади се Лира.
Уил се обърна. Младежът се качваше по стълбите. Нямаше къде да се скрият. Миг по-късно той долови движението и вдигна поглед.
Панталеймон незабавно се превърна в мечка и се изправи на задните си крака. Само Лира знаеше, че демонът й не може да докосне друг човек, но младият мъж примигва и се сепна за секунда. Уил обаче беше сигурен, че видяното не достигна до съзнанието му. Човекът беше напълно луд. Червеникавата му коса беше разчорлена, на брадичката му блестеше слюнка, а очите му се въртяха диво в орбитите.
И държеше нож, а те нямаха никакво оръжие.
Уил направи крачка напред и се сниши, готов да се хвърли насреща му или да отскочи.
Младежът се метна срещу него и замахна с ножа. Уил отстъпи назад и се озова притиснат в ъгъла между бойниците.
Лира се промъкваше към непознатия откъм гърба, стиснала в ръка въжето, с което беше вързан старецът. Уил внезапно се хвърли напред, както беше направил с мъжа в собствената си къща, и резултатът беше същият — противникът му падна назад и се стовари с цялата си тежест върху Лира. Всичко стана твърде бързо, за да има време да се уплаши. Но бе достатъчно, за да види как ножът полетя от ръката на младежа към оловото на покрива и влезе в него като в масло чак до дръжката.