— Ей, престани! — смъмри го Лира. — Ставай! Господин Парадизи има някакво мазило, не знам какво е. Трябва да слезем долу. Онзи младеж избяга — ти го победи. Хайде, Уил…
С ласкави увещания и побутване тя успя да го накара да слезе. Проправиха си път през натрошените стъкла и парчетата дърво до една малка стая на площадката. По стените върху рафтове бяха наредени бутилки, делвички, гърненца, бурканчета и хаванчета, виждаха се и аптекарски везни. Под мръсния прозорец имаше каменно корито, над което старецът преливаше с треперещи ръце някаква течност от голяма бутилка в друга, по-малка.
— Седни и изпий това — каза той и подаде на Уил малка чашка, пълна с тъмна течност.
Момчето седна и пое чашата. Първата глътка опари гърлото му като огън. Лира взе чашата от ръката му, за да не я изпусне, докато той трескаво си поемаше дъх.
— Изпий я всичката — нареди старецът.
— Какво е това?
— Сливово бренди. Пий!
Уил отново отпи, този път по-внимателно. Ръката започваше да го боли наистина силно.
— Можете ли да го излекувате? — попита Лира с отчаяние в гласа.
— Разбира се, ние имаме лекарства за всичко! Отвори онова чекмедже, момиче, и дай бинт.
Уил забеляза ножа, оставен на една маса в средата на стаята, и понечи да стане и да го вземе, но в този момент старецът закуцука към него с чаша вода в ръка.
— Изпий и това — заповяда той.
Уил стисна чашата и затвори очи, а в това време Джакомо Парадизи се занимаваше с ръката му. Отначало щипеше ужасно, после за миг настъпи облекчение и болката отново се върна.
— Това е много ценно мазило — каза старецът. — Много трудно се намира, но за рани е чудесно.
Уил погледна прашната смачкана тубичка с обикновен антисептичен крем, какъвто можеше да се купи във всяка аптека в неговия свят, и отмести поглед.
Докато старецът превързваше раната, Лира почувства, че Панталеймон я вика да погледне през прозореца. Беше кацнал на перваза и зоркият му птичи поглед беше уловил някакво движение долу. Лира надникна и зърна позната фигура — Анджелика тичаше към брат си Тулио, който беше опрял гръб в стената от другата страна на тясната уличка и махаше с ръце, сякаш беше нападнат от ята прилепи и се опитваше да ги прогони. След миг той се обърна и прокара пръсти по тухлите на стената, като се взираше във всяка една от тях, броеше ги, опипваше ръбовете им и клатеше глава, привел рамене, сякаш ги бранеше от нещо, което напираше зад гърба му.
Анджелика и малкият й брат Паоло отчаяно се вкопчиха в него и го задърпаха, опитвайки се да го изтръгнат от онова невидимо нещо, което го притискаше.
В този миг Лира осъзна какво става и й прималя — човекът беше нападнат от Привидения. Анджелика също го знаеше, макар да не ги виждаше, а малкият Паоло плачеше и удряше с юмруци въздуха, за да ги прогони. Ала нямаше полза, Тулио беше загубен. Движенията му ставаха все по-забавени и скоро съвсем затихнаха. Анджелика, вкопчена в него, го разтърсваше неистово, но нищо не беше в състояние да го събуди. А Паоло крещеше името му отново и отново, сякаш това можеше да го върне.
Анджелика като че почувства погледа на Лира и вдигна очи нагоре. За миг очите им се срещнаха. Лира трепна, сякаш я бяха зашлевили, защото омразата в погледа на момичето беше толкова яростна, а после и Паоло я съзря и извика с тъпичкото си детско гласче:
— Ще те убием! Ти му стори това! Ще си платиш!
Двете деца се обърнаха и побегнаха, оставяйки безпомощния си брат, а Лира, уплашена и виновна, затвори прозореца и се отдръпна. Другите не видяха нищо. Джакомо Парадизи отново мажеше раните на Уил с балсама и Лира съсредоточи вниманието си върху тях.
— Трябва да превържете ръката му, за да спрете кръвта — каза тя. — Иначе ще продължи да кърви.
— Да, да, знам — тъжно се съгласи старецът.
Уил се стараеше да не гледа, докато го превързваха, и пиеше на малки глътки силното питие. Не след дълго се почувства успокоен и сякаш се гледаше отстрани, въпреки че ръката го болеше ужасно.
— А сега — рече Джакомо Парадизи — вземи ножа, той е твой.
— Не го искам. Не искам да имам нищо общо с него.
— Нямаш избор. Сега ти си Пазителят.
— Не казахте ли, че вие сте Пазителят? — намеси се Лира.
— Моето време свърши — наведе глава старецът. — Кинжалът решава кога да се изскубне от една ръка и да отиде в друга. А аз знам как да разбера. Не ми ли вярвате? Погледнете!
Той вдигна лявата си ръка. Малкият и безименният пръст липсваха.
— Да — добави старецът. — И аз също. Бих се и загубих същите пръсти. Това е знакът на Пазителя. Аз също не знаех за това предварително.