Лира се отпусна на пода с широко отворени очи. Уил протегна здравата си ръка към прашната маса. Не можеше да намери думи.
— Но аз… Ние дойдохме тук, защото… един човек открадна нещо от Лира и искаше ножа. Каза, че ако му го занесем, ще…
— Познавам този човек. Той е лъжец, измамник. Нищо няма да ви даде, изобщо не си правете илюзии. Трябва му кинжалът и в мига, в който го получи, ще ви предаде. Той никога няма да бъде Пазител. Ножът е твой по право.
Уил неохотно посегна към оръжието. Беше съвсем обикновен двуостър кинжал с матово острие, двайсетина сантиметра дълго, кръстат протектор от същия метал и дръжка от розово дърво. Като се вгледа по-внимателно, забеляза, че в дървото е инкрустирала златна тел, но различи рисунъка едва когато го обърна към светлината. На дръжката беше изобразен ангел с прибрани крила. От другата страна също имаше ангел, но крилата му бяха разперени. Златото изпъкваше върху дървото и му придаваше грапавост, която улесняваше хващането, а когато вдигна ножа, Уил установи, че е лек, мощен и отлично балансиран, а острието всъщност съвсем не е матово.
Под повърхността на метала сякаш се преливаха приглушени цветове — моравочервено, морскосиньо, пепелявосиво, пръстенокафяво… Ако сенките имаха цвят, това беше той.
Ала остриетата бяха нещо друго. И съвсем не бяха еднакви. Едното беше от блестяща стомана, която навътре се замъгляваше, но остротата й не можеше да се сравни с нищо. Уил отмести очи, толкова непоносимо остра му се стори. Другото беше сребристо на цвят и Лира, която надничаше през рамото на Уил, възкликна:
— Виждала съм този цвят! Същият е като на острието, с което искаха да ни разделят с Панталеймон. Съвсем същият!
— Това острие — обади се Джакомо Парадизи, като докосна стоманата с дръжката на една лъжица — може да среже и най-здравия материал на света. Вижте!
Той натисна лъжицата върху острието. Уил, който държеше кинжала, усети съвсем лек натиск, но дръжката на лъжицата се отчупи и падна на масата.
— Другото острие — продължи старецът — е още по-остро. С него можеш да отвориш врата към друг свят. Опитай. Прави каквото ти казвам — сега ти си Пазителят. Трябва да знаеш. Няма кой да те научи, освен мен, а не ми остава много време. Стани и слушай.
Уил се изправи, хванал ножа с омекнали пръсти. Гадеше му се и никак не беше склонен да се занимава с това.
— Не искам… — започна той, но Джакомо Парадизи поклати глава.
— Тихо! Не искаш, но нямаш избор. Слушай ме, защото времето ми изтича. Дръж ножа пред себе си — ето така. Не е само ножът, който реже, а и умът ти. Трябва да мислиш за това. Направи го съсредоточи мислите си във върха на кинжала. Концентрирай се, момче. Не мисли за раната. Тя ще зарасне. Мисли за върха на ножа. Там си ти. Сега опипай с него наоколо, но много внимателно. Търсиш пролука, толкова мъничка, че не може да се види с очи, но върхът на ножа ще я намери, ако насочиш мислите си нататък. Опипвай с него, докато не напипаш най-малката дупчица на света…
Уил се опита да последва напътствията му, но ушите му бучаха, а ръката му пулсираше с тъна болка. Спомни си двата пръста на покрива и си помисли как ли ще реагира бедната му майка… Какво ли щеше да каже? И как би могъл да я утеши? Той остави ножа на масата и се преви, стисна осакатената си ръка и заплака. Всичко това беше непоносимо. Риданията раздираха гърлото и гърдите му, сълзите замъгляваха разсъдъка му. Той плачеше за нея, за своята бедна уплашена майчица, която беше оставил сама, съвсем сама…
Нищо не можеше да го утеши. Но тогава почувства нещо странно и избърса очи с опакото на дланта. Главата на Панталеймон беше на коляното му. Демонът в облика на вълкодав го гледаше с тъжни, покрусени очи, после започна да облизва ранената му ръка и отново постави глава на коляното му.
Уил нямаше представа за отколешното табу в света на Лира, което не позволяваше да докосваш чужд демон и ако не го беше правил досега, то се дължеше на вродената му сдържаност и такт.
Дъхът на Лира секна. Демонът й беше направил това сам и сега се отдръпна и кацна на рамото й, преобразен в най-нищожния молец, който можеше да съществува. Старецът наблюдаваше ставащото с интерес, но не изглеждаше учуден. Очевидно беше пътувал в други светове и не виждаше демон за пръв път.
Жестът на Панталеймон явно подейства. Уил преглътна мъчително и се изправи, като бършеше сълзите си.
— Добре — кимна той. — Ще опитам още веднъж. Кажете ми какво да правя.
Този път се напрегна, стиснал зъби, потен и треперещ. Лира едва се сдържаше да не се намеси, защото добре познаваше това състояние. Познаваше го и доктор Малоун, и поетът Кийтс, който и да беше той, и всички те знаеха, че не можеш да постигнеш нищо с напрягане. Тя обаче успя да се сдържи и само сплете ръце.