Този път беше много по-лесно. Потърси краищата и само след минута ги напипа. Направи както му беше казал Джакомо Парадизи — събра ги и ги защипа един за друг. Това се оказа най-простото нещо на света. Почувства се за миг победител — прозорецът вече го нямаше. Другият свят беше затворен.
Старецът му подаде кожена ножница, чиято долна част беше направена от твърд рог. Имаше и катарами, които да крепят кинжала, защото острието му можеше да среже и най-коравата кожа само с леко поклащане. Уил плъзна ножа вътре и го закопча толкова здраво, колкото му позволяваше осакатената ръка.
— Това би трябвало да е тържествен миг — продума Джакомо Парадизи. — Ако разполагахме с дни и седмици, щях да ти разкажа историята на острия кинжал, на Tope дели анджели и на целия този прогнил и лекомислен свят. Ние, само ние сме виновни за Привиденията. Те са тук, защото моите предшественици, алхимиците, философите, учените мъже се опитаха да проникнат до най-дълбоката същност на нещата. Заинтересуваха се от връзките, които съединяват най-дребните частици на материята. Нали разбирате какво имам предвид, като говоря за връзки? Б, нашият град беше делови център. Град на търговци и банкери. Знаехме всичко за връзките. Връзките за нас бяха нещо, което се търгува, може да се купи и продаде, да се размени или преобразува… Но по отношение на тези връзки сбъркахме. Разкъсахме ги и пуснахме Привиденията при нас.
— Откъде идват те? — попита Уил. — Защо онзи прозорец под дърветата е оставен отворен? И има ли други прозорци освен него?
— Откъде идват е загадка. От друг свят, от мрака на космоса кой може да каже? Важното е, че са тук и че ни унищожиха. А дали има други прозорци?… Да, няколко са, защото понякога Пазителите са небрежни или разсеяни, нямат време да спрат и да затворят прозореца, както би трябвало. А онзи, през който сте дошли… Аз самият го оставих отворен в миг на непростимо лекомислие. Човекът, за когото говорите… Мислех да го подмамя в града, за да стане жертва на Привиденията. Но той се оказа твърде умен, за да се хване на такъв номер. Той иска кинжала. Моля ви, не му го давайте за нищо на света!
Уил и Лира се спогледаха.
— Е — разтвори ръце старецът, — всичко, което мога да направя, е да ти връча ножа и да ти покажа как се действа с него. Вече го сторих. Сега ми остава само да ти кажа правилата на Гилдията, каквито бяха, преди тя да западне. Първо, никога не отваряй, без след това да затвориш. Второ, не позволявай на никого да борави с кинжала. Той е само твой. Трето, никога не го използвай със зла умисъл. Четвърто, пази го в тайна. Дори и да има някакви други правила, вече съм ги забравил, защото не са важни. Кинжалът е у теб. Ти си Пазителят. Не би трябвало да си дете. Но нашият свят се руши, а знакът на Пазителя не може да бъде сбъркан. А дори не ти знам името. Върви сега. Аз много скоро ще умра. Знам къде стоят отровите, нямам намерение да чакам Привиденията, които ще дойдат в мига, в който надушат, че ножът го няма. Върви!
— Но, господин Парадизи… — понечи да каже Лира, ала старецът поклати глава.
— Няма време. Вие не сте дошли тук случайно, макар че може би не знаете каква е целта, ангелите са ви довели. Вървете! Ти си смела, а приятелят ти е умен. И имате кинжала. Тръгвайте!
— Наистина ли мислите да се отровите? — не се предаваше Лира.
— Хайде! — подкани я Уил.
— И какво означава това за ангелите?
Уил я дръпна за ръката.
— Хайде! — повтори той. — Трябва да тръгваме. Благодаря, господин Парадизи.
Той протегна окървавената си дясна ръка и старецът я пое, после стисна и ръката на Лира и кимна на Панталеймон, който наведе пухкавата си глава на хермелин в знак на уважение.
Стиснал кинжала в кожената ножница, Уил изтича по широкото стълбище и излезе през тежката дъбова врата. Малкият площад беше нажежен от палещото слънце. Наоколо беше тихо като в гробница. Лира се озърна, но по улицата не се виждаше жива душа. По-добре беше да не тревожи Уил с разказа за онова, което беше видяла. И без това си имаха достатъчно грижи. Тя го поведе по-далеч от улицата, на която беше видяла децата. Там, където беше застинал Тулио, неподвижен като мъртвец.
— Иска ми се… — промълви Лира, когато стигнаха края на площада и се обърнаха да погледнат назад. — Ужасно е, като си помисля… Горкичкият, зъбите му бяха изпотрошени и едва виждаше… Остава му само да глътне отровата и да умре. И ми се иска…
Тя замълча, готова да се разплаче.
— Стига! — смъмри я Уил. — Няма да боли. Просто ще заспи, и толкова. По-добре е, отколкото Привиденията.
— Ох, Уил, какво ще правим? Ти си зле ранен, а и този беден старец… Мразя това място! Ако можех, щях да го изгоря до основи! Какво ще правим сега?