Минутите минаваха. Къде ли беше Уил сега? Тя се напрегна да погледне в кабинета, но успя да види единствено тъмния правоъгълник на прозореца с надвисналия над него бръшлян. Само преди няколко часа сър Чарлз беше седял точно там, преметнал крак върху крак, и беше оправял ръбовете на панталоните си. Къде ли точно беше шкафът? Дали Уил щеше да успее да се промъкне в кабинета, без да събуди цялата къща? Сърцето й биеше до пръсване.
Панталеймон издаде глух звук и в същия миг откъм къщата долетя друг шум. Лира не виждаше фасадата, но забеляза движещите се между дърветата светлини и чу дълбок стържещ звук скърцането на автомобилни гуми по чакъла. Изобщо не беше чула двигателя.
Тя се огледа за Панталеймон и го видя да кръжи безмълвно на няколко метра пред нея. След минута той се върна и кацна на ръката й.
— Сър Чарлз се връща. И не е сам.
Той литна отново и този път Лира го последва на пръсти, снишена зад храстите. Тя приклекна зад един лавров храст и надникна между листата.
Ролс-ройсът спря пред къщата и шофьорът заобиколи, за да отвори вратата от другата страна. В това време сър Чарлз стоеше и се усмихваше, протегнал ръка към жената, която слизаше от колата. При вида й Лира усети как сърцето й спира. Това беше най-големият ужас, който беше изживявала от Болвангар насам, защото гостенката на сър Чарлз беше майка й, госпожа Колтър.
Уил прекоси предпазливо обляната от лунна светлина поляна в Читагазе, като броеше крачките. Недалеч белееше призрачно вилата със стройни колони, разположена сред красивия парк, очертаваха се и статуите около фонтана. През цялото време нито за миг не го напускаше усещането колко е уязвим.
Когато стигна набелязаното място, той спря и отново вдигна ножа, като опипваше внимателно с острието. Тези малки невидими пролуки бяха навсякъде, но трябваше да ги налучка, за да може да отвори прозореца.
Отначало направи малък разрез, колкото дланта му, и надникна през него. От другата страна беше непрогледен мрак. Не можеше да се ориентира къде точно се намира. Той затвори прозореца и отвори нов. Този път напипа пред себе си някаква тъкан — тежко зелено кадифе. Завесите на кабинета. Но къде точно беше самият кабинет? Трябваше отново да затвори.
Третият път беше по-успешен. През отворената врата откъм хола проникваше слаба светлина и се виждаше целият кабинет. Ето ги писалището, диванът, шкафът! Стаята беше празна, а откъм къщата не долиташе нито звук. По-добре не можеше да бъде.
Уил внимателно пресметна разстоянието, затвори и този прозорец и направи четири крачки напред. Ако беше преценил правилно, това щеше да е най-подходящото място да се пресегне, да изреже стъклото на шкафа и да грабне алетиометъра, после щеше да затвори прозореца.
Новият прозорец дойде точно на нужната височина. Стъклото на шкафа проблясваше само на една ръка разстояние и Уил доближи лице, оглеждайки внимателно рафтовете един по един.
Алетиометърът не беше там.
Отначало си помисли, че е сбъркал шкафа. В стаята имаше още три, тази сутрин ги беше преброил. Тъмни четвъртити шкафове със стъкла отпред и отстрани, с обвити в кадифе рафтове, върху които бяха наредени ценни предмети от порцелан, слонова кост и злато. Да не би просто да беше отворил прозореца не там, където трябва? Но на горния рафт се виждаше някакъв тежък инструмент с месингови пръстени, който помнеше от сутринта. А на средния рафт, където сър Чарлз беше поставил алетиометъра, имаше празно място. Шкафът беше същият, но алетиометърът го нямаше.
Уил отстъпи крачка назад и си пое дълбоко дъх.
Трябваше да премине отвъд и да потърси внимателно. Да отваря прозорци напосоки — това можеше да му отнеме цяла нощ. Ето защо той затвори прозореца пред шкафа и отвори нов, по-голям зад дивана, откъдето можеше лесно да се промъкне и да се върне обратно, ако се наложеше.
Ръката го болеше жестоко, превръзката се беше разхлабила. Той я намота отново, доколкото можа, и подпъхна свободния край. Прекрачи в кабинета, приклекна зад дивана и се спотаи, стиснал ножа в ръка, като се ослушваше внимателно.
Не долови никакъв звук. Изправи се и огледа шкафовете един по един. Алетиометърът не беше там. Не беше и на писалището сред грижливо подредените книжа и томове. Нямаше го и на камината при поканите за тържества и приеми, нито на диванчето до прозореца или на осмоъгълната масичка зад вратата.
Уил се върна при писалището с намерението да надникне в чекмеджетата, но не очакваше да открие нещо. В този миг долови стържещия звук на автомобилни гуми по настланата с чакъл алея отвън. Беше толкова тих, че можеше да е плод на въображението му, но той спря като закован.