Чу външната врата да се отваря.
Момчето бързо притича до дивана и се сниши зад него, само на ръка разстояние от посребрената от луната трева на Читагазе. Едва беше приклекнал и чу бързи стъпки. Обърна се и видя Лира да тича към него. Той й махна и сложи пръст на устните си. Тя забави крачка. Уил вече знаеше за връщането на сър Чарлз.
— Не го намерих — прошепна Уил. — Няма го. Може да го е взел със себе си. Ще слушам оттук, да видя дали няма да го остави. Ти стой тук.
— Не! По-зле е, отколкото си мислиш! — Лира беше видимо обзета от паника. — Тя е с него! Госпожа Колтър… майка ми! Не знам как е стигнала дотук, но ако ме види, с мен е свършено, Уил! Пък и вече знам кой е той! Спомних си къде съм го виждала. Казва се лорд Бореал. Видях го на коктейла на госпожа Колтър, когато избягах от нея. Сигурно през цялото време е знаел коя съм…
— Тихо! Ако ще вдигаш шум, по-добре се махни!
Лира се овладя, преглътна мъчително и поклати глава.
— Извинявай. Не, искам да остана с теб. И да чуя какво си говорят.
— Тогава тихо!
Гласовете вече долитаха откъм хола. Лира и Уил бяха толкова близко, че можеха да се докоснат — той в своя свят, а тя в Читагазе. Лира видя, че превръзката му се е разхлабила, потупа го по рамото и му направи знак, че иска да го превърже. Той протегна лявата си ръка към нея, но вниманието му беше насочено към кабинета.
В стаята светна лампа. Чу се гласът на сър Чарлз, който освободи прислужника, после затвори вратата след себе си.
— Мога ли да ти предложа чаша токайско? — попита той.
— Много мило от твоя страна, Карло — изрече нисък, мелодичен женски глас. — Не съм пила токайско от години.
Чу се тихо бълбукане, звън на стъкло, няколко любезни фрази, после сър Чарлз се настани на дивана, само на сантиметри от Уил.
— За твое здраве, Мариса. Ще ми кажеш ли сега за какво си дошла?
— Искам да знам откъде имаш алетиометъра.
— Защо?
— Защото той беше у Лира, а аз искам да я намеря.
— Не мога да си представя защо ти е притрябвала. Доста противно хлапе е.
— Трябва ли да ти напомням, че ми е дъщеря?
— Значи е още по-противна, щом предпочита да стои по-далеч от такава очарователна майка. Защото точно това прави, нали?
— Къде е тя?
— Ще ти кажа, обещавам. Но преди това ти трябва да ми кажеш нещо.
— Стига да мога.
В гласа й прозвуча предупреждение, поне така му се стори на Уил. А гласът й беше наистина опияняващ — галещ, нежен, мелодичен и млад. Нямаше търпение да я види, защото Лира никога не я беше описвала, но при този глас и лицето и сигурно беше забележително.
— Какво искаш да знаеш? — попита жената.
— Какво се опитва да направи Азриел?
Настъпи тишина, сякаш гостенката обмисляше внимателно отговора си. Уил се обърна да погледне Лира и видя пребледнялото й лице и прехапаните устни. И тя като него напрягаше слух, за да не изпусне нищо от казаното.
— Добре, ще ти кажа — изрече най-сетне госпожа Колтър. — Лорд Азриел събира армия, за да завърши войната, започнала в небесата преди много еони.
— Колко средновековно звучи! Но все пак явно разполага с някои напълно съвременни средства. А какво е направил с магнитния полюс?
— Намерил е начин да разруши преградата между нашия свят и останалите. Това доведе до резки смущения в земното магнитно поле, които би трябвало да са достигнали и до този свят… Но откъде знаеш за това? Карло, мисля, че трябва да отговориш на няколко мои въпроса. Какво представлява този свят? И как ме доведе тук?
— Той е един от милионите. Между тях има пролуки, но не е лесно да ги намериш. Аз знам около дузина, но местата, към които се отварят, са се разместили и това сигурно се дължи на опитите на Азриел. Сега може да се мине направо в нашия свят и в още много други. По-рано имаше само един свят, който служеше като кръстопът, и всички врати се отваряха към него. Затова можеш да си представиш колко бях изумен, когато днес преминах отвъд и те видях там. И колко съм щастлив, че мога да те доведа тук, без да се налага да минаваме през Читагазе.
— Читагазе ли? Какво е това?
— Кръстопътят. Един свят, който живо ме интересува, скъпа ми Мариса. Но в момента е много рисковано да го посещаваме.
— Защо?
— Опасен е само за възрастните, децата могат спокойно да се движат в него.
— Какво? Трябва да ми кажеш, Карло! Това е разковничето — тази разлика между възрастните и децата! В нея се съдържа цялата загадка на Праха! Точно затова трябва на всяка цена да намеря детето. Вещиците я наричат с някакво име — почти успях да го изтръгна от една вещица, но тя умря прекалено бързо. Трябва да я намеря! Там е отговорът и аз трябва да го науча…