Шаманът замълча. Лицето му беше бледо и лъщеше от пот.
— Това е най-голямото безумие, което съм чувал! — заяви Лий. Той се изправи и закрачи развълнувано напред-назад, а Хестър го гледаше с немигащи очи от пейката. Клепачите на Груман бяха притворени. Демонът орел седеше на коляното му и гледаше въздухоплавателя със зорък, немигащ поглед.
— Пари ли искате? — пръв наруши мълчанието Груман. — Мога да намеря малко злато. Не е трудно.
— По дяволите, не съм дошъл тук за пари! — избухна Лий. Дойдох… дойдох, за да видя дали наистина сте жив. Какво пък, любопитството ми е удовлетворено.
— Радвам се да го чуя.
— Но има и още нещо…
Лий разказа на Груман за съвета на вещиците край езерото Енара и за решението, до което бяха стигнали. Накрая завърши:
— Това момиченце Лира… Всъщност най-вече заради нея реших да помагам на вещиците. Вие казахте, че сте ме повикали тук с пръстена на навахите. Може и така да е, но може и да не е. Знам само, че дойдох тук, защото се надявам с това да помогна на Лира. Никога не съм виждал дете като нея. Ако имам някога дъщеря, надявам се да е поне наполовина толкова смела, силна и добра. Чух, че знаете за някакъв предмет, който можел да защити притежателя си. От онова, което ми казахте, стигам до извода, че може би става дума за острия кинжал. Така че това е цената ми, за да ви закарам до онзи друг свят, доктор Груман. Не злато, а острия кинжал. Не го искам за себе си, а за Лира. Закълнете се, че ще й осигурите защитата му, и ще ви закарам където пожелаете.
Шаманът го слушаше внимателно.
— Добре, господин Скорзби — изрече накрая. — Заклевам се. Вярвате ли на клетвата ми?
— В какво се заклевате?
— В каквото пожелаете.
Лий се замисли за миг.
— Закълнете се в онова, което ви е накарало да отхвърлите любовта на една вещица — каза той. — Предполагам, че това е най-важното за вас.
Очите на Груман се разшириха.
— Правилно предполагате, господин Скорзби. Да, заклевам се в това. Давам ви честната си дума, че ще направя всичко възможно Лира Белакуа да получи закрилата на острия кинжал. Но ви предупреждавам — ако Пазителят трябва да изпълни някакво предопределение, това може да я постави в още по-голяма опасност.
— Възможно е — кимна Лий. — Но колкото и да е малък шансът, искам тя да го получи.
— Имате думата ми. А сега трябва да замина за новия свят и вие ще ме закарате.
— А вятърът? Нали не сте чак толкова болен, та да не обръщате внимание на тези неща?
— Оставете вятъра на мен.
Лий отново кимна, седна на пейката и прокара пръсти по тюркоаза, докато Груман прибираше малкото си вещи в торба от еленова кожа, после двамата поеха по пътечката към селото.
Старейшината дълго говори нещо, а селяните се приближаваха да докоснат ръката на Груман, да му кажат няколко думи и да получат благословията му. В това време Лий Скорзби преценяваше времето. На юг небето беше чисто, само свеж ветрец полюшваше клоните и върховете на боровете. На север над надигналата се река все още се стелеше мъгла, но за пръв път от дни насам като че имаше някакви изгледи да се проясни.
Край скалата близо до някогашния пристан той натовари торбата на Груман в лодката и запали мотора. Шаманът седна на носа и потеглиха надолу по течението така стремително, че Лий се боеше за Хестър, която се беше свила до самия борд. Но тя беше опитен пътешественик и въздухоплавателят го знаеше прекрасно. Защо тогава беше толкова нервен?