Той я погледна за миг.
— Какво правите тук по това време?
— Провеждам експеримент и трябва периодично да проверявам компютъра.
Човекът изглежда търсеше причина да я спре, а може би просто се наслаждаваше на властта, която му беше дадена. Но най-накрая кимна и се отдръпна. Тя мина покрай него и му се усмихна, но лицето му остана безизразно.
Доктор Малоун все още трепереше, когато стигна до лабораторията. В тази сграда не беше имало друга охрана, освен ключалките на вратите и стария портиер, и тя знаеше на какво се дължи промяната. Това означаваше, че времето й е ограничено. Трябваше да действа незабавно, защото, ако научеха с какво се занимава, втори път нямаше да я пуснат.
Тя заключи вратата и спусна щорите. Включи детектора, извади от джоба си дискета и я пъхна във флопито на компютъра, който обслужваше Пещерата. След минута вече набираше някакви цифри, водена от логиката, от интуицията и от програмата, която цяла вечер беше разработвала вкъщи.
Най-сетне отметна косата от очите си, прикрепи електродите към главата си и започна да набира текста на клавиатурата. Чувстваше се доста неловко.
Здравейте! Не съм съвсем сигурна какво точно правя. Може би това е пълна лудост.
Думите се подредиха в лявата половина на екрана, което беше първата изненада. Тя не беше използвала никаква форматираща програма и каквото и да беше подреждането, то не беше нейно. Мери Малоун усети как кожата на гърба й настръхва. Трябваше да продължи нататък.
Опитвам се да продължа с думи онова, което преди правех с усилие на мисълта, но…
Ала още преди да е довършила изречението, курсорът сам се премести в дясната половина на екрана и изникнаха думите:
Задай въпрос.
Стори й се, че сякаш бе стъпила в нищото. Цялото й същество се разтърси от невероятно изумление. Трябваха й няколко секунди да дойде на себе си и да продължи, а когато отново започна да пише, отговорите изскачаха мигновено, още преди да е свършила.
Вие Сенки ли сте?
Да.
Същите ли сте като Праха на Лира?
Да.
Това тъмната материя ли е?
Да.
Тъмната материя е разумна?
Очевидно.
Онова, което казах на Оливър сутринта идеята ми за човешката еволюция, вярно ли е?
Вярно е. Но трябва да питаш още.
Тя спря, пое дълбоко дъх и бутна стола назад. Усещаше как сърцето й бие до пръсване. Всичко случващо се беше абсолютно невъзможно. Цялото й възпитание, начинът й на мислене, съзнанието й на учен — всичко това мълчаливо й крещеше: Не може да бъде! Ти си въобразяваш! Това е сън! Да, но на екрана оставаха думите — нейните въпроси и чуждите отговори.
Тя се овладя и продължи да пише. И отново отговорите изникваха почти без пауза.
Съзнанието, което ми отговаря, не е човешко, нали?
Не. Но хората винаги са знаели за нас.
Значи сте повече от един?
Безброй милиарди.
Кои сте вие?
Ангели.
Главата на Мери Малоун се въртеше. Бяха я възпитали като католичка. Нещо повече — както Лира беше открила, някога тя беше монахиня. Сега от вярата й не беше останало нищо, но все пак знаеше за ангелите. Свети Августин беше казал: „Ангел е названието на тяхната длъжност, а не на природата им. Ако търсите същността на природата им, тя е дух. Ако търсите името на длъжността им, то е ангел. Според това какво представляват са дух, според това какво правят са ангели.“
Трепереща и зашеметена, тя продължи:
Ангелите са същества от сенчеста материя? От Прах?
Структура. Комплекс. Да.
И сенчестата материя е онова, което наричаме дух?
В същността си сме дух. В действията си сме материя. Дух и материя са едно.
Тя потрепери. Те бяха уловили мислите й.
Намесвате ли се в човешката еволюция?
Да.
Защо?
Мъст.
Мъст? За какво? О, разбунтувалите се ангели! След войната в небесата Сатаната и райската градина, но това не е вярно, нали? Това ли е — но защо?
Намери момичето и момчето. Не губи повече време. Ти ще си змията.
Тя вдигна ръце от клавиатурата и разтърка очите си. Когато погледна към екрана, думите не бяха изчезнали.
Къде?
Иди на Съндърланд авеню и търси палатка. Излъжи пазача и влез. Вземи си продукти за дълъг път. Ще те пазят. Привиденията няма да те закачат.
Но аз…
Преди да тръгнеш, унищожи оборудването тук.