Не разбирам защо аз? Какво пътуване?
Ти си се готвила за това цял живот. И работата ти тук приключи. Последната ти задача в този свят е да попречиш на врага да се добере до апаратурата. Унищожи я. Направи го сега и тръгвай.
Мери Малоун блъсна стола назад и се изправи разтреперана. Притисна пръсти към слепоочията си и установи, че електродите още са там. Свали ги разсеяно. Дори и да се съмняваше в онова, което беше направила, и в изписаното на екрана, през последния половин час тя беше прекрачила границата на вярата и съмнението. Нещо се беше случило и то я беше хипнотизирало.
Мери изключи детектора и усилвателя. Следващата й работа беше да форматира диска. След няколко минути всичко беше приключено. Никой не би могъл да възстанови хардуера. Оставаше само Оливър Пейн, който познаваше програмата, но там нищо не можеше да се направи.
Тя измъкна някакви книжа от едно чекмедже и ги напъха в куфарчето си, а накрая смъкна от вратата плаката със символите на Идзин. Пъхна го в джоба си, угаси лампата и си тръгна.
Охранителят стоеше във фоайето и говореше по телефона си. Той я съпроводи до вратата и остана да я наблюдава на прозореца, докато тя потегли.
Час и половина по-късно Мери Малоун спря колата си в една уличка недалеч от Съндърланд авеню. Не познаваше тази част на града и трябваше преди това да се консултира с картата. Когато слезе от колата и мракът и покоят на нощта я обгърнаха, внезапно изпита усещането за нещо нереално. Дали не сънуваше? Или някой си правеше с нея хитроумна шега?
Е, вече беше прекалено късно да се притеснява за това. Така или иначе беше замесена. Тя измъкна раницата, с която ходеше на походи в Шотландия и Алпите, и си помисли, че поне знаеше как да оцелее навън. Ако работите тръгнеха зле, винаги можеше да избяга, да се скрие в планината… Глупости!
Метна раницата на гръб и тръгна към Банбъри роуд. Извървя двеста-триста метра и стигна разклона, където Съндърланд авеню тръгваше наляво от околовръстното шосе. В живота си не се беше чувствала толкова глупаво.
Но когато сви зад ъгъла и видя странните дървета, сякаш слезли от страниците на детска книжка, разбра, че все пак в цялата работа има нещо вярно. На тревата под дърветата от другата страна на пътя се издигаше правоъгълна палатка от червен и бял найлон, наподобяваща онези, които разпъваха електротехниците, за да ги пазят от дъжда, а наблизо беше паркиран бял микробус със затъмнени стъкла.
Най-добре беше да действа веднага. Тя прекоси улицата и се запъти към палатката. Почти беше стигнала, когато страничната врата на микробуса се отвори и отвътре се показа полицай. Без шлема си той изглеждаше съвсем млад, а уличната лампа под наситената зеленина на листата го осветяваше ярко.
— Мога ли да знам къде отивате, госпожо? — попита младежът.
— В палатката.
— Боя се, че не можете да влезете, госпожо. Имам заповед да не пускам никого.
— Добре! — заяви тя. — Радвам се, че пазите така добре мястото. Аз обаче съм от Физическия институт. Сър Чарлз Латром ни помоли да направим предварителен оглед и да му докладваме резултатите, преди те да се заемат с изследванията. Това трябва да стане сега, докато още няма хора наоколо. Предполагам, причината ви е ясна.
— Така е… Но имате ли някакъв документ, с който да докажете коя сте?
— Разбира се.
Тя смъкна раницата от гърба си и извади портмонето. Сред книжата, които беше взела от чекмеджето в лабораторията, имаше и една библиотечна карта с изтекъл срок на името на Оливър Пейн. Петнадесет минути работа на кухненската маса в дома й и снимката от собствения й паспорт бяха достатъчни, за да измайстори нещо, което можеше да мине за истинско. Полицаят взе ламинираната карта и внимателно я разгледа.
— Доктор Олив Пейн — прочете той. — Познавате ли доктор Мери Малоун?
— Да, тя ми е колежка.
— А знаете ли къде е сега?
— У дома в леглото, ако има поне малко ум в главата. Защо?
— Доколкото разбрах, тя е уволнена и не бива да я допускаме тук. Всъщност заповедта ни е да я задържим, ако се опита. И когато видях жена, съвсем естествено предположих, че е тя. Моля да ме извините, доктор Пейн.
— Няма нищо — успокои го тя.
Полицаят още веднъж погледна картата и й я върна.
— Е като че всичко е наред. — И добави малко нервно: — Имате ли представа какво има в палатката?
— Как да ви кажа, нямам сведения от първа ръка. Точно затова съм тук.
— Разбирам. Успех, доктор Пейн!
Той се отдръпна, а Мери Малоун отметна платнището на входа. Надяваше се да скрие треперенето на ръцете си. Притиснала раницата до гърдите си, тя направи крачка. Излъжи охраната — какво пък, това беше направено. Но нямаше представа какво ще намери в палатката. Беше готова да види някаква археологическа находка, труп, метеорит, но нищо в досегашния й живот не я беше подготвило за този квадратен метър въздух и за притихналия спящ град край морето, който я чакаше отвъд.