Острият кинжал

13. Езахетър

Когато луната се издигна, вещиците се заеха с магията, която трябваше да изцели раната на Уил. Те го събудиха и му казаха да остави ножа на земята, та звездите да могат да го осветяват. Лира седеше недалеч и разбъркваше някакви билки в гърненце с вряща вода. Вещиците започнаха да пляскат с ръце и да тропат ритмично с крака, а в това време Серафина се приведе над огъня и запя високо и пронизително:

Кинжал вълшебен! Желязото, изтръгнато
от лоното на майката земя,
на огън е топено, с плач кървав е ридало,
с чук тежък е ковано, в ледена вода калено,
в ковачницата нажежено
до кървавочервено!
Отново и отново водата си пронизвал,
в парата кипяща си се къпал,
а бистрата вода е просела пощада.
Когато сам една-едничка сянка
на трийсет хиляди парчета си нарязан,
тогава са разбрали, че си съвършен
и са ти дали име: острият кинжал!
Но, нож вълшебен, ти какво направи?
Отприщи бента на река от кръв!
Нож остър, майка ти те вика
от земните недра, от мините дълбоки,
от пещерите тъмни, от желязната си пазва.
Слушай!

Серафина запляска с ръце и затропа ритмично с крака заедно с другите вещици, които нададоха необуздан вик, раздиращ въздуха като хищни нокти. Уил, който седеше в средата на кръга, усети как кръвта му се смразява.

Тогава Серафина Пекала се обърна към него и взе ранената му ръка в своите длани. А когато отново запя, Уил почувства, че се разтреперва — толкова свирепа страст имаше в чистия и висок глас, така ярко блестяха очите й. Той обаче не помръдна от мястото си и остави магията да продължи.

Кръв! Подчини ми се! Върни се!
Не река, а езеро бъди!
Когато стигнеш на открито, спри!
Стена построй и се втвърди,
Потока заприщи!
Кръв, куполът на черепа е твоето небе,
Окото гледащо е твойто слънце,
дъхът в дробовете е твоят вятър.
Кръв, твоят свят има предели! Стой си там!

Уил имаше усещането, че всеки атом в тялото му откликва на тази заповед, и присъедини усилията си към нейните, заставяйки сълзящата кръв да се вслуша и да се подчини.

Вещицата свали ръце и се обърна към малкото котле, врящо на огъня. От него се издигаше горчива пара. Уил чу как отварата бълбука вътре.

Серафина запя:

Кора от дъб, паяжина,
мъх от земята, лютив бурен
стиснете здраво, силно омотайте,
не пускайте, притискайте!
Вратата заключете, портата залостете,
Иззидайте стена, потока пресушете!

Вещицата извади собствения си нож и разцепи една млада елхичка от горе до долу. Ранената сърцевина заблестя призрачно на лунната светлина. Серафина намаза разцепеното и притисна двете половини. Дръвчето отново беше цяло.

Уил чу как Лира си пое дълбоко дъх и се обърна. Друга вещица държеше заек, който се извиваше и се мъчеше да се изтръгне от жилавите й ръце. Животното пискаше, въртеше диво очи и пищеше, но вещицата беше безмилостна. Тя хвана с едната си ръка предните му крака, с другата задните и го изпъна с корема нагоре.

Серафина замахна с ножа и разпори корема му. Уил усети, че му се гади, а в това време Лира се опитваше да удържи Панталеймон, който в съчувствието си също се беше превърнал в заек и сега риташе и се мяташе в ръцете й. Истинският заек застина с изцъклени очи. В разпрания му корем блестяха оголените вътрешности.

Вещицата взе малко от отварата и намаза зеещия разрез, после затвори краищата с пръсти, заглади отгоре мократа козина и след малко от раната нямаше и следа.

Вещицата, която държеше заека, охлаби хватката и го пусна внимателно на земята. Животинчето се отръска, шавна с уши и започна да хрупа тревичка, сякаш беше само. Но внезапно като че усети присъствието на хората, подскочи и полетя като стрела, отново цяло и невредимо. Само след миг от него не беше останала и следа.

Лира, която галеше Панталеймон, вдигна поглед към Уил и видя, че е разбрал какво означава това — лекарството беше готово. Той протегна ръка и Серафина намаза раната с димящата течност. Момчето няколко пъти пое дълбоко дъх, но не помръдна.

Когато отварата се просмука добре, вещицата притисна към отворената рана част от сварените билки и я превърза с къс коприна.

Това беше всичко. Магията беше направена.

Уил спа дълбоко до сутринта. Беше студено, но вещиците го покриха с шума, а Лира опря гръб в неговия и заспа, свита на кравайче. На сутринта Серафина още веднъж превърза раната му. Той се опита да разбере от изражението й дали магията е подействала, но лицето й беше строго и безстрастно.