Те хукнаха към него с вдигнати лъкове, но внезапно спряха като заковани.
Всички вещици спяха на тревата, заспали бяха и Лира и Уил. Ала над главите на двете деца кръжаха бавно дузина ангели и гледаха надолу към тях.
В този миг Серафина осъзна нещо, за което вещиците нямаха дума. Идеята за поклонничеството. Внезапно проумя, че тези същества бяха чакали търпеливо хиляди години и сега преодоляваха огромни разстояния, за да се докоснат до нещо наистина важно и после да се чувстват възродени. Точно така изглеждаха тези прекрасни поклонници от неземна светлина, заобиколили момичето с мръсни бузи и карирана пола и момчето с ранената ръка, което се мръщеше в съня си.
Нещо се размърда около врата на Лира. Панталеймон в облика на снежнобял хермелин отвори сънено черните си очи и се огледа без следа от страх. По-късно Лира щеше да си го спомня като сън. Демонът й очевидно прие вниманието на ангелите като нещо, което й се полага по право. Не след дълго той отново се сви на клъбце и затвори очи.
Едно от прекрасните създания разпери широко крилете си. Останалите последваха примера му и крилете им се сляха, прониквайки едно в друго като светлина, докато образуваха сияен ореол около спящите деца.
Миг по-късно излетяха, устремявайки се като пламъци в небето, уголемиха се неимоверно и се отдалечиха на север като ослепителни метеори.
Серафина и Рута Скади се метнаха на боровите клонки и ги последваха, но не успяха да ги настигнат.
— Такива създания ли видя, Рута Скади? — попита Серафина, докато се спускаха бавно сред облаците.
— Мисля, че бяха по-големи, но от същия вид. Забеляза ли, че не са от плът и кръв? Те са изтъкани от светлина. Сетивата им сигурно са съвсем различни от нашите… Сега ви оставям, Серафина Пекала, за да събера всички вещици на севера. Когато се срещнем отново, войната вече ще е започнала. Всичко хубаво и късмет, мила моя…
Двете се прегърнаха във въздуха, после Рута Скади се обърна и се устреми на юг.
Серафина я проследи с поглед и отново потърси ярките пламъчета в далечината. Изпитваше съжаление към тези огромни стражи. Колко много пропускаха — те не можеха да усетят земята под краката си, вятъра в косите си, милувката на лунните лъчи! Тя отчупи малка вейчица от боровия клон и с наслада вдъхна острата миризма на смола, после бавно се спусна на земята, за да легне на тревата редом с останалите.
14.
Теснината на Аламо
Лий Скорзби се вглеждаше в спокойния океан и зеления бряг, засенчил очите си с ръка. Търсеше признаци на човешко присъствие. Бяха напуснали устието на Енисей преди денонощие.
— Това нов свят ли е? — попита той.
— Нов за онези, които не са родени в него — отвърна Станислаус Груман. — А иначе е стар като вашия и моя. Онова, което направи Азриел, разтърси вселената, господин Скорзби, и разбърка световете както никога досега. Тези врати и прозорци, за които ви говорех — сега те се появяват на най-неочаквани места. А вятърът е добър, макар управлението да е трудно.
— Нов или стар, но този свят долу е странен — продума Лий.
— Така е. Чужд свят, въпреки че някои се чувстват тук у дома си.
— Изглежда ми празен.
— Нищо подобно. Зад онзи нос там ще видите град, който някога е бил богат и могъщ. Все още е населен с потомците на търговците и аристократите, които са го построили, макар че преди триста години за него са настанали тежки времена…
Няколко минути по-късно Лий забеляза най-напред фара, после дъгата на каменния вълнолом и накрая кулите, куполите и червеникаво-кафявите покриви на красивия град край залива с неговите великолепни сгради и пищни градини, с широките булеварди и елегантните хотели, с тесните улички и живописните балкони под отрупаните с цвят дървета.
Груман беше прав — тук имаше хора. Но когато се приближиха достатъчно, Лий с изненада установи, че всички те бяха деца. Не се виждаше нито един възрастен. Децата играеха на плажа, влизаха в кафенетата, ядяха и пиеха, мъкнеха пълни чували с вещи от магазините и къщите. Няколко момчета се биеха, насъсквани от червенокосо момиче, а едно малко момченце хвърляше камъни по прозорците на най-близката сграда. Градът приличаше на огромна детска площадка, само че без учители. Това беше свят на деца.
Те обаче не бяха единствените му обитатели. Лий разтърка невярващо очи, ала не можеше да има съмнение — над улиците се стелеше нещо като мъгла, но по-тънко, едва различимо от въздуха… Каквото и да беше, то изпълваше целия град, рееше се над булевардите, влизаше в къщите, сгъстяваше се в градините и по площадите. Децата се движеха в тази мъгла, без да я забелязват.