Те самите обаче не оставаха незабелязани. Колкото повече навлизаше балонът във въздушното пространство над града, толкова по-явни ставаха действията на безплътните сенки. И ставаше все по-ясно, че някои от децата привличат вниманието им — по-големите, които наближаваха зрелостта. С далекогледа си Лий наблюдаваше едно високо момче с буйна черна коса, което беше така плътно обкръжено от прозрачните създания, че силуетът му сякаш се размиваше във въздуха. Бяха се струпали около него като мухи на мърша, а момчето нямаше и представа, макар че от време на време прокарваше ръка през очите си или тръскаше глава, сякаш да проясни зрението си.
— Какви са тези създания, мътните да ги вземат? — възкликна Лий.
— Хората ги наричат Привидения.
— И какво правят?
— Чували ли сте за вампири?
— Да, в приказките.
— Привиденията се хранят по същия начин като вампирите, но вместо кръв поглъщат внимание. Съзнателния интерес към света на информирания възрастен. Децата са незрели и това ги отблъсква.
— Значи са точно обратното на онези дяволи в Болвангар.
— Напротив! И Жертвеният съвет, и Привиденията са привлечени непреодолимо от тази истина за човешките същества — че невинността и опитът са коренно различни неща. Жертвеният съвет се бои от Праха и го ненавижда, а Привиденията пируват с него, но и едните, и другите са обладани от него.
— Вижте как се тълпят около онова дете долу…
— Да, защото расте. Те скоро ще го нападнат и тогава животът му ще се сведе до тъпо безразличие. Момчето е обречено.
— За Бога, не можем ли да го спасим?
— Не. Привиденията веднага ще ни спипат. Дотук не могат да стигнат, затова не ни остава нищо, освен да си стоим горе.
— А възрастните къде са? Нали не искате да кажете, че целият свят е пълен само с деца?
— Тези деца са сираци благодарение на Привиденията. В този свят скитат много такива шайки. Когато възрастните избягат, те тръгват да си търсят препитание из къщите. А както виждате, има какво да се намери. Никое от тях не гладува. Изглежда този град е бил нападнат от цели пълчища Привидения и възрастните са избягали. Прави ли ви впечатление колко малко лодки има в залива? А за децата няма опасност.
— Освен за по-големите. Като онова бедно момче долу…
— Господин Скорзби, така е устроен този свят. И ако искате да се сложи край на жестокостите и несправедливостта, трябва да ми помогнете да продължа нататък. Аз имам работа за вършене.
— Защо ми се струва… — колебливо започна Лий, като търсеше думите. — Защо ми се струва, че човек се бори с жестокостите тогава, когато се сблъска с тях, и помага там, където помощта му е необходима? Или греша, доктор Груман? Аз съм един обикновен въздухоплавател. Толкова съм невеж, че вярвах например в способността на шаманите да летят. А сега пред мен стои шаман, който не го умее.
— Аз обаче го умея.
— И как го правите?
Балонът се снишаваше и право пред тях изникна четвъртита каменна кула, но Лий като, че не я забелязваше.
— Аз трябваше да летя — обясни Груман, — затова ви извиках вас. И ето, летя.
Той си даваше ясна сметка за опасността, в която се намираха, но се въздържа да дава съвети на аеронавта. Ала точно в нужния момент Лий Скорзби се пресегна и дръпна въжето на един от чувалите с баласт. Пясъкът се изсипа и балонът се издигна с около два метра точно колкото да избегне сблъсъка. Десетина свраки с грачене излетяха от покрива на кулата.
— Сигурно е така — съгласи се Лий. — Странен човек сте вие, доктор Груман. Имали ли сте вземане-даване с вещиците?
— Да, както и с академиците, и с духовете. Навсякъде се сблъсквах с глупостта, но се натъквах и на зрънца мъдрост. Няма съмнение, че мъдростта е далеч повече, отколкото аз успях да открия. Животът е трудно нещо, господин Скорзби, но всички ние се вкопчваме в него със зъби и нокти.
— А това пътешествие сега? То на какво е проява — на мъдрост или на глупост?
— Най-голямата мъдрост, която мога да си представя.
— Кажете ми още веднъж какво целите — да стигнете до Пазителя на острия кинжал, а после какво?
— Ще му кажа каква е неговата мисия.
— Част от нея е да бъде защитена Лира — напомни аеронавтът.
— Всички ние ще бъдем защитени.
Скоро градът се изгуби от погледа им.
Лий провери инструментите си. Стрелката на компаса продължаваше да танцува, но висотомерът работеше изправно и показваше, че летят на около триста метра над брега и успоредно с него. В далечината се издигаше верига от зелени хълмове и Лий беше доволен, че е осигурил достатъчно баласт.
Ала когато отправи поглед към хоризонта, сърцето му тревожно се сви. Хестър усети безпокойството му и шавна с уши, а златистите й очи се спряха изпитателно върху лицето му. Той я вдигна, сложи я в пазвата си и отново взе далекогледа.