Ако можеха да стигнат до някое от тези места, щяха да се считат спасени. Оставаше да се реши кое от тези седалища можеше да се намира най-близо и как трябваше да се отиде до него — по море, по брега или като се прекоси островът.
След дълги размишления решиха да отидат до Лабуан.
От крайбрежната точка, където капитан Редууд предполагаше, че бяха попаднали, град Лабуан му се струваше най-близък, а освен това там щяха да бъдат приети най-добре.
Разбира се, никой от малката група не предложи тръгването да стане веднага — това би било лудост. Техните сили не бяха още за такъв риск. Разговорът имаше за цел само да се обмисли пътуването, часът на което оставаше неопределен.
Макар че бяха живи и здрави и на твърда земя, където не ги застрашаваха опасностите на бездната, те не се считаха още победители, нито предпазени от всяка опасност.
Брегът, дето бяха слезли, изглеждаше съвсем безлюден. Страхуваха се да не би да се покажат отнейде изведнъж човешки същества.
Като имаше предвид положението на лодката, когато се бе появила морската вихрушка, изминатото разстояние от този момент и посоката, към която бяха плавали, капитан Редууд не се съмняваше, че се намират на северния бряг на Борнео, срещу Целебското море. Той отдавна обхождаше бреговете на Малайските острови и знаеше, че тази част от крайбрежието е най-опасна не само поради дивите зверове, но и поради честото появяване на пирати.
Тези хора, познати със своите жестокости и грабежи, се спускаха от пустите крепости сред многобройните езера но Малайските острови и се пръскаха по целия Индийски архипелаг. Но техните любими места бяха моретата, които ограждаха островите на Сулу, между Борнео и Нова Гвинея. Те бяха известни под името ланоонци от Иланон, полуостров от острова Минданао, който им служеше за главна резиденция и най-сигурно убежище.
На Борнео те бяха известни под името пирати даяки, име съвсем неточно, тъй като по-голямата част от тези морски разбойници нямаха нито вяра, нито закон и бяха наистина крайно жестоки: даяките (населението на Борнео) имаха малко общо с тези главорези и бяха най-често първите им жертви.
Лодките, с които си служеха бандитите, бяха тежки, приличащи много на китайските кораби, наречени прауси. Мачтите им бяха къси и здрави, а платната — четвъртити, от плетена тръстика.
Тези престъпници се уповаваха, разбира се, най-вече на множеството си дълги и приличащи на лопати весла. Всеки праус имаше около тридесет-четиридесет весла, а по-големите — много повече.
Преимуществото на веслата бе в това, че в тропическите области, дето силните ветрове и големите затишия не бяха рядкост, с тях можеше да се вземе преднина при преследването на платноходите.
Залавянето на кораби не винаги бе единствената цел на тези пирати.
Понякога те изоставяха тази работа като недоходна и организираха походи във вътрешностите на разните острови, където се спускаха по реките и нападаха градове и селища.
Плячката на разбойниците не се състоеше само от стоки, скъпоценности и разни предмети, но и от хора — мъже, жени, деца. Те ги отвличаха и продаваха като роби.
Вземайки под внимание всички тези обстоятелства, капитан Редууд съзнаваше напълно на какви опасности излагаше групата, ако бъде нападната от разбойниците.
Докато бяха в открито море и изложени на гладна смърт, никой не бе и помислил за пиратите, дори появата на някой праус щеше да бъде добре дошла. Робството при най-безчовечния господар щеше да бъде предпочетено от нещастниците като избавление от смъртта.
Но сега, когато гладът и жаждата бяха само спомен, когато те се намираха на твърда земя, живи и здрави, неизложени на капризите на вятъра и почти сигурни, че ще намерят с какво да задоволят насъщните си нужди, все повече и повече съществуването на пиратите започваше да ги безпокои.
Оглеждаха морето п брега от всички страни, постоянно и сепнато се обръщаха към гората при всеки най-лек шум.
Лодката ги безпокоеше не по-малко.
Лесно можеха да си намерят някое сигурно скривалище в гъстата и сенчеста гора, но голямото корито, заседнало в пясъка, можеше да се види от всекиго, който минеше на няколко мили край брега или изскочеше внезапно от гората. Нищо не можеше да скрие присъствието им, ако наоколо се намираше разбойническо гнездо.
И първият въпрос естествено бе: какво да се направи с лодката.
Ако не бяха така изтощени, незабавно биха я изтеглили от брега и укрили в гората, но сега и наум не им идваше това, чувстваха се още много слаби.