— Лало не се подиграва никога с човека! — отвърна малаецът със свойствената си твърдост. — Казах, че ще се кача, и ще се кача. Но трябва да ми помогнете. Това искам от вас!…
— О! На това можеш да разчиташ!
Лало взе малката брадва, която бяха донесли от лодката, и се отправи към букета бамбуци, които растяха недалече от лагера.
Отсече пет-шест от най-здравите стъбла и помоли Муртаг да ги отнесе до дуриона. След като насече достатъчно стъбла, отиде на мястото, дето ирландецът ги бе струпал, и започна да ги реже на парчета, дълги до тридесет-четиридесет сантиметра.
В качеството си на дърводелец Муртаг му даде истинска помощ и земята около тях се покри бързо с бамбукови дръвчета с еднаква дължина.
След това всяко дръвче бе разцепено на две и единият му край заострен много добре.
Докато Муртаг, заинтересован все повече, продължаваше да цепи и заостря бамбуковите стъбла, Лало малаецът отиде отново в гората. Скоро домъкна сноп сякаш от заплетени корабни въжета.
По зеления им цвят и отрязаните листа сълзеше сок.
По всичко личеше, че това е част от сплетено пълзящо паразитно растение, душещо горите на Борнео и другите тропически острови.
Лало хвърли на земята лианите.
Взе едно от заострените дръвчета и го заби в кората на дуриона, малко по-високо от главата си.
Брадвичката, която имаше доста широк гръб, му служеше за чук.
Първият клин му се видя достатъчно здрав и той остави за момент брадвичката, хвана се за хоризонталното дръвче с две ръце и увисна, за да разбере дали ще може да го удържи. След този опит стъпи на земята доволен и за трети път се върна в гората, за да сече бамбукови стъбла. Този път избра по-тънки. Събра пет-шест, каквито му трябваха, и ги донесе в сянката на дуриона.
Взе едно от най-дългите и го изправи успоредно със стъблото на дървото, като подпря върха му до здраво закования клин.
После отмери парче от растителното въже, завърза с единия му край бамбука с клина и направи възел, какъвто само диваците и моряците знаеха да правят.
Капитан Редууд и неговият дърводелец започнаха да се досещат за плана на туземеца и станаха по-услужливи. Двамата юноши следяха с жив интерес странното приготовление.
След като отвесният бамбук бе здраво привързан до хоризонталния клин и твърде дълбоко забит в земята, Лало се приготви да започне изкачването. Взе със себе си няколко добре заострени клина, брадвичката и уви няколко лиани около кръста си.
Муртаг му подложи здравото си рамо и за миг малаецът се намери върху първия клин. След това заби втори клин, който не беше на такова голямо разстояние от първия, както последния от земята, и върза отвесния бамбук с парче от лиана. Привдигна се и се покачи на втория клин.
По този начин постави трета, четвърта подпора. Като му свършиха клиновете и въжетата, слезе да вземе други и пак продължи да се изкачва.
Хенрих и Елена го гледаха зяпнали и безкрайно възхитени си казаха, че ако оживеят, ако се спасят, ще има да разказват цял живот за този чуден малаец, за това как ги е научил да се борят за живота си до пълна победа.
За по-малко от двадесет минути Лало бе на около три-четири метра от клоните на дуриона.
Наистина бе страшно да гледа човек това измършавяло тяло на височина двадесет метра над главата си. Поради разстоянието той изглеждаше още по-слаб. Сякаш бе неразумно дете, рискувало живота си, за да намери гнездото на някоя птица. Безпокойството на наблюдателите се увеличаваше с всяка минута, тъй като те се съмняваха в здравината на стълбата. Очакваха всеки момент някой от клоните да се счупи или извади и скъпият им приятел да падне и да се пребие.
15. НЕОЧАКВАНИЯТ РЕЗУЛТАТ
На около три-четири метра от клоните Лало продължи работата си, без да се безпокои от височината, забиваше клинове и ги връзваше с бамбуковите пръчки, когато изведнъж другарите му видяха, че той трепна и прекъсна изкачването. В същия миг чуха гласа му, който издаваше силна тревога и изненада.
Всички гледаха нагоре с удвоен интерес, отдръпвайки се инстинктивно от дървото, тъй като очакваха малаецът да се строполи сред тях. Но той стоеше спокойно на последния клин, сякаш безчувствен пред опасността.
Отпуснатата му ръка стискаше брадвата, другата се подпираше до тънката бамбукова пръчка.
Само че вместо да обърне поглед към зяпналите го приятели, за да им съобщи какво става при него, той продължаваше да стои с издигната глава и извърнати очи към нещо, което бе над самия него.
Това нещо, изглежда не беше над клоните, ами сред тях или върху стъблото на самото дърво.