Отдалечен в гората и зает с търсене на храна за съпругата си и своя малък потомък, за излюпването на който сигурно вече знаеше, мъжкият тукан не бе чул отчаяните писъци на своите близки, иначе непременно би дошъл на часа на помощ, но колкото п късно да бе завръщането му, той бе схванал постигналото го нещастие — грижливо градената стена бе съборена, вътрешността — обърната с главата надолу, а неговите любими — отвлечени от този, който стоеше прилепнат до стъблото.
Кръвта крещеше за отмъщение!
Нещастният тукан се бе готвил да обходи околността, тъй като недалеч от дървото бе забелязал сцена, която го бе възбудила силно. Но това, което бе намерил тук, му стигаше.
Вбесен, той се спусна като стрела върху главата на предполагаемия престъпник, издавайки заплашителни крясъци, които отекнаха все по-силно край гората.
За щастие Хенрих носеше морска барета с дебела подплата. Без това защитно средство птицата щеше да му пробие черепа или най-малкото щеше да го зашемети достатъчно, за да падне на земята.
При второто нападение Хенрих отклони удара с едната си ръка, държейки се с другата за пръчката.
Но птицата не се уплаши и нямаше никакво намерение да отстъпва. Напротив, тази съпротива я разгневи още повече. Тя продължи да крещи и поднови още по-решително нападенията си.
Макар че не бе страхливец, Хенрих си даваше отчет за опасното положение, в което се намираше. Не по-малко се безпокояха всички долу, които бяха чули крясъците и бяха обърнали погледите си нагоре към него, ужасени и незнаещи какво да предприемат.
Викаха да слезе по-бързо.
Хенрих искаше да стори това, но то бе невъзможно. За да слезе, трябваше да се държи с две ръце за стълбата и да открие лицето си.
Трябваше да стои там, дето си бе, и да отблъсква нападенията със свободната ръка. Но неприятелят го удряше непрестанно с човката по нея и скоро по върховете на пръстите му потече кръв.
Трудно бе да се определи колко време щеше да продължи тази борба и как щеше да свърши тя, ако някой не се намесеше незабавно.
По всяка вероятност момчето щеше да завърши живота си там горе или най-малкото — да падне от стълбата.
Печалната развръзка изглеждаше неизбежна.
Капитанът махаше безпомощно с ръце, блед като мъртвец.
Като видя сцената, Лало подскочи към първия клон и бързо започна да се изкачва, но нещастният баща изрази съмнение, че Хенрих ще бъде спасен.
Изведнъж капитанът се удари по челото. Подпряна на дървото, пред очите му стоеше току-що почистената пушка. Той я грабна, подпря я на рамото си, издигна я почти отвесно нагоре и внимателно започна да се прицелва.
Положението му не бе по-леко от това на Вилхелм Тел, когато той, според приказката, се бе целил в ябълката, сложена върху главата на собствения му син.
След дълги нападания туканът се отдели за малко от своя противник, навярно за да може с още по-голямо настървение да се спусне върху него. Тъкмо това чакаше капитанът: той затвори лявото си око, спря дишането си н натисна спусъка.
Изстрелът бе сполучлив.
Грамадната птица отпусна едното си крило, завъртя се във въздуха и падна на земята. Муртаг дърводелецът й нанесе силен удар с куката и сложи край на заплашителните й крясъци.
Всичко това стана за миг… но какъв миг в живота на един баща като капитан Редууд!
17. ПЕЧЕНОТО
Докато тази драма се разиграваше под дървото, Лало стигна върха и помогна на Хенрих да слезе.
Момчето се бе отървало с няколко драскотини и повърхностни рани, които бяха бързо излекувани, благодарение на хирургическия опит, придобит от капитана по време на дългите плавания, и лечебните треви, препоръчани от Лало.
Приятелите възвърнаха скоро веселото си настроение и престанаха да мислят за случката, която ги бе развълнувала така силно. Те се поздравяваха взаимно за добитите по такъв необикновен начин две големи птици.
Всички бяха щастливи, че случаят им помогна да се сдобият с питателна храна, пусната сякаш от небето.
Завчас мъжката птица бе оскубана и приготвена за печене.
От женската приготвиха „задушено“.
А пилето нямаше нужда нито да го скубят, нито да го пърлят. За сега решиха да се задоволят с мъжката и с малкото. Женската оставиха за следващия ден.
Докато въртяха ръжена, нямаше какво друго да правят и се разприказваха. Разбира се, предметът на разговора им бе „туканът и неговите нрави“. Пръв взе думата Лало и разказа много интересни неща. Капитанът познаваше също добре тази птица. Между другото той каза, че обитавала и някои области на Африка.