Една хубава сутрин те напуснаха лагера и потеглиха през гората, пълна с тайнствени опасности и пътеки, по които не бе стъпвал човешки крак.
22. ПРЕЗ ПЛАНИНИ И ДОЛИНИ
Като предприемаше този поход, капитанът знаеше, че излага групата на големи трудности. Преди всичко на нея й предстоеше път не по-малко от четиристотин километра, като не се смятат завоите, които щяха да направят за избягване на всевъзможните препятствия.
Разбира се, това не бе най-страшното. Ако вземаха по шестнадесет километра на ден, може би щяха да успеят да изминат цялото, разстояние.
— И два месеца да вървим, пак нещастието ни няма да е голямо, ако в края на краищата постигнем крайната цел! — каза патетично Хенрих, който не бе особено разговорчиво момче.
Не се тревожеха, че ще вървят пеша. Въпреки дългите страдания, се чувствуваха напълно възстановени.
Безспокоеше ги въпросът за храната.
Каквато и икономия да правеха, жамбоните нямаше да им стигнат за повече от седмица. Какво щеше да стане, като изгладнееха отново?
Лало ги успокояваше: ако горите във вътрешността на Борнео се окажеха като тези на Суматра, те щяха да намерят много овощни дървета и щяха да имат случай — не един и два — да убият птици, дребен дивеч, а може би и някой глиган или елен.
За да бъде готов за всяка изненада и за да запази оскъдните муниции на капитана, Лало малаецът направи сюмпитан — вид пушка, известна по онова време под името сарбакан. Приготви си също и множество стрели, които намаза със сок от юпата.
Въоръжен и екипиран по този начин, малаецът не се безпокоеше ни най-малко, че може да останат без провизии из пътя. За да даде пълен израз на тази своя увереност, той поиска да го нарекат „инспектор по прехраната“, заявявайки, че поема грижата за снабдяването с храна.
Приятелите имаха предвид, че биха могли да срещнат някое туземско селище, бяха дълго обмисляли как да го избегнат. Всички, включително и малаецът, се ужасяваха при мисълта за даяките и другите диви племена на Борнео, за които се разказваха най-тайнствени и страшни истории. Народното въображение ги представяше като истински горски хора, космати, сякаш животни, за които убийството бе удоволствие и прослава, а яденето на човешко месо — най-големият празничен лукс.
Този страх гнетеше силно сърцата на петимата корабокрушенци, когато за последен път спряха погледите си над ведрото синьо море и се обърнаха към горите.
Целия първи ден вървяха по течението на малката река, при устието на която се бяха разположили. Тя (идваше откъм запад — посоката, към която трябваше да вървят. Освен това край нейните брегове се намираха пътеки, прокарани от животни. Тук-там се виждаха следи от краката на тапири, диви свине и носорози.
Макар че много от следите бяха пресни, пътниците не забелязаха през деня никое от тези животни. Грамадните дебелокожи, които не желаеха да срещнат, може би спяха в убежищата си сред джунглата.
— Защо не взехме лодката? — попита Елена. — Може би по-добре щеше да бъде, ако плавахме по течението.
— Срещу течението искаш да кажеш — рече баща й, — а не виждаш ли на места колко бързо става то? Освен това ако край бреговете попаднем на селище, как можеш да мислиш, че няма да бъдем забелязани.
За капитан Редууд най-главната опасност за една лодка бе планинската верига, издигаща се недалеч, по стръмните склонове на която се спускаше реката. Там щеше да ги посрещне истински порои, по който нямаше да бъде възможно да се плава.
Предположенията на капитана скоро се потвърдиха.
Още същата вечер те стигнаха в полите на планините със скалистите склонове, по които малката река се превръщаше в истински порой.
Дотук сравнително равната пътека започваше да криволичи стръмна и скалиста. За да не се строполят в някоя урва, приятелите решиха да прекарат ноща в полите на планината.
На следния ден започнаха да се изкачват по наклона и стигнаха до извора на малката река, дето спряха да обядват, след което продължиха изкачването.
Когато слънцето изчезваше зад тъмната джунгла, стигнаха най-високия връх на планинската верига.
Тук нямаше вода, но всеки един от приятелите носеше по едно бамбуково буренце, напълнено от извора на реката.
Ноща бе прекарана на височината, която образуваше доста широко плато, а на заранта се спуснаха по наклона, покрит с гъсти треви и храсти.
Слънцето залязваше вече, когато друмниците стигнаха полите на планинската верига и спряха да огледат околността.