Под тъмните сенки се показваше от време на време грамаден гущер хидрозорус — за да им препречи пътя и да изчезне почти светкавично.
Те вървяха почти целия ден в полусветлина, така се движеха, сякаш бяха безнадеждно загубени в някаква преизподня. Слънцето, техният единствен водач, не се виждаше през гъстите сенчести дървета.
Дори на откритите места бяха лишени от този водач през обедните часове. На юг през това време слънцето не хвърля сянка върху пясъчния часовник, казваше капитанът.
Обедните часове използваха за почивка, тъй като и горещината бе станала непоносима.
Потеглиха отново надвечер, когато слънцето се наклони към хоризонта и им показа най-сетне желаната посока. Тяхната цел бе да намерят езерцето, което бяха забелязали от върха на планината.
24. ГОРСКИЯТ „ЧОВЕК“
Спаха до късно заранта и с мъка се повдигнаха, за да се огледат внимателно. Трябваше да се погрижат за закуската: запалиха голям огън и опекоха парче от втория жамбон, костта на който се бе показала. Това ги разтревожи.
Докато си почиваха край езерото, трябваше да помислят за храната си.
Лало приготви своя сарбакан и отровните стрели. Капитанът прегледа пушката, а дърводелецът, който имаше слабост към риболова, приготви въдици и отиде да види дали обитателите на езерото са по-малко плашливи от онези на реката.
Под сянката на голямото и много красиво дърво, дето бяха пренощували, останаха само Хенрих и Елена.
На тях им бе заръчано да не се отдалечават нито на крачка.
Макар че бе послушно момче и внимателно се отнасяше към съдбата на групата, Хенрих от време на вре-ме биваше обземан от странното желание да се отдала на няколко мига неблагоразумие.
Той бе роден в Ню Йорк и преждевременно бе станал доста дързък и смел — в гърдите му туптеше мъжко сърце и той искаше да се увери за сетен път сам, че това наистина е така.
Странна птица от рода на щъркелите, голяма повече от разтег, бе кацнала до брега на езерото.
Като я видя, Хенрих не можа да се стърпи, взе пушката и започна да я дебне, като остави сестра си сама под дървото.
Тръстиките, които растяха по стръмния бряг, дадоха възможност на младия ловец да приближи до птицата. Тъкмо се канеше да стреля, когато до слуха му достигна отчаян вик.
Елена!
Хенрих се обърна към дървото.
За миг осъзна, че нещо се бе случило със сестра му.
Взря се по-внимателно и видя някакъв човек.
Той я приближаваше.
Хенрих изтръпна, вкамени се. Какъв беше този човек?
Странно чудовище. Високо около два метра. Главата и гърдите му бяха непропорционално развити в сравнение с краищата.
Цялото тяло на това ужасно същество бе покрито с косми, лъскавочервени по крайниците и по корема.
Хенрих и Елена не бяха и сънували подобно чудовище.
25. КОГА МЪЛЧАНИЕТО Е ЗЛАТО
В първия момент Хенрих помисли, че се е появил островитянин туземец.
Но веднага се досети за животното, което им бе описал Лало малаецът.
Това чудовище бе една от онези маймуни, носещи няколко имена: миас ромби, орангутан, червена маймуна.
Колкото и да бе безстрашен, Хенрих продължаваше да стои ни жив, ни умрял.
Трепереше повече за сестра си, тъй като тя бе по-близо до маймуната. Първата мисъл, заседнала в главата му, бе да се спусне към чудовището и да изпразни пушката в гърдите му.
Но като видя, че Елена се смълча и тласкана от инстинкта за самосъхранение, започна да се крие зад дебелото дърво, той се въздържа от рискована постъпка.
Изглежда животното нямаше намерение да преследва момичето, а желаеше по-скоро да отиде до брега на езерото.
Хенрих реши, че ще бъде най-благоразумно да не стреля до мига, когато червената маймуна не проявеше намерение да нападне.
Лало бе казал, че тя често пъти не нападала човека и спокойно си продължавала пътя, ако не я дразнели. Изключение правели женските, които се безпокоели за малките си. „Тежко на онова животно, което се приближи, казваше Лало, до тяхната пещера, било човек, било животно. Те се хвърлят отгоре му и го разкъсват безпощадно. Веднъж ранена или раздразнена, маймуната не се задоволява със самозащита, а напада със страшна свирепост!“
Хенрих не бе забравил тези обяснения на Лало.
Като ги взе предвид, той остави пушката на земята и се сниши във високата трева.
Тя го закри изцяло.
Разбра скоро, че действа разумно.
Без да обръща внимание на юношите, чудовището продължи пътя си към брега на езерото.
Пак от Лало Хенрих знаеше, че орангутанът се храни обикновено с плодове, по при липса на такива, яде листата и стъблата на водни растения, които намира в реките и езерата на тропическите области.