— Да те напусна? — едва не извика Елена. — Какво приказваш? Чуваш ли се? В никакъв случай не мога да те оставя, Хенрих! Нима можеш да вярваш, че бих могла да те прежаля, ако, не дай Боже, се случи нещо с теб? О, братко, предпочитам да умра до рамото ти!
— Как ти дойде на ума смъртта? — Хенрих не знаеше как да я убеди. — Струва ми се, че можем да бягаме по-силно от тази тромава персона! Послушай съвета ми, мила моя, и разчитай на мен за останалото. Ще действам по-спокойно, като знам, че ти си на сигурно място!
В този момент маймуната направи движение, което привлече вниманието и на двамата.
Тя нямаше намерение да се връща, само изненадано трепна, настръхна и започна гневно да ръмжи като булдог.
Вместо да се изправи, както би направил човек в такъв случай, настръхналото животно се подпря на ръцете си и заприлича на четириного, предните крака на което бяха по-дълги от задните.
С надути от гняв страни, страшна козина, блестящи, сякаш запалени очи и широко разтворена уста, то очакваше нападението на някакъв познат неприятел, който не бе толкова опасен, за да го избягва.
Какъв можеше да бъде този неприятел?
Нима той искаше да се бори с орангутана?
Имаше ли в горите на Борнео двуного, четириного или влечуго, което можеше да се мери по сила с този миас ромби, който бе два пъти по-силен от най-силните зверове?
Нали малаецът бе казал, че нищо не може да му се противопостави?
Неприятелят не идваше откъм гората.
По всичко личеше, че щеше да се появи откъм водите на езерото.
Скоро Хенрих и Елена видяха, че това бе грамадно влечуго, някакъв особен крокодил, какъвто никога не бяха виждали.
Дълъг и тъмен, плуващ между стъблата на водните растения, той приличаше на гавиал.
Да, разбира се. Беше гавиал.
Ужасният крокодил на реките и езерата в източна Индия, с който Елена се бе вече срещала и много добре си спомняше зиналата му челюст.
27. НЕВИЖДАНО ЗРЕЛИЩЕ
Двамата забелязаха как той се промъкна до мястото, дето горилата, нагазила до колене във водата, го очакваше, готова за бой.
— Влечугото ще избяга! — Елена пошушна едва-едва. — Ще видиш!
— Ш-шт! — Хенрих направи знак с пръст да мълчи.
Горилата започна да отстъпва към брега.
Но скоро почувства, че под краката си има твърда почва, спря и храбро се изправи срещу неприятеля.
Хенрих и Елена се убедиха в думите на Лало малаеца.
Бе повече от ясно — маймуната не се страхуваше от никакво горско или речно, или каквото и да било животно в джунглата.
Ако се бе отстранила още малко към сушата, борбата щеше да бъде избягната.
Но едно такова положение не влизаше в гордата сметка на миаса.
Влечугото продължи да напредва.
Не обръщаше внимание на ръмженето и заплашителните движения на миаса.
Ясно бе и друго — гигантското влечуго също не смяташе да се плаши, уверено изцяло в необикновено голямата си сила, в своята едрина и особено в плътната си кожа, покриваща цялото тяло като щит. То също вярваше, че на Борнео няма друго животно, което може да устои на гнева му.
Нападението продължаваше несмутимо.
Крокодилът сякаш настояваше: „Защо си влязъл във владенията ми и защо продължаваш да стоиш, да смяташ, че не мога да те убия?“
Може би вземаше маймуната за човек — слаб и немощен, за някакъв даяк, който може да бъде унищожен с един удар?
Мнимото отстъпление на противника си крокодилът взе за страх.
Най-сетне спря, потопи се в езерото, доколкото му позволи дълбочината, и почака известно време, за да разбере дали врагът ще продължи да отстъпва.
Като видя войнствената му стойка, продължи да плува напред до момента, когато тръстиките престанаха да го закриват.
Колко мига изминаха?
Хенрих и Елена затаиха тръпнещи дъх.
Крокодилът се изправи на задните си крака и подскочи към брега, разтворил изцяло грамадната си уста.
За миг върхът на муцуната му се обърна към маймуната. Сякаш всеки миг тя щеше да бъде захапана и отвлечена в дълбините на езерото.
Бедните юноши се поздравяваха вече с щастливото избавление, когато едно съвършено неочаквано движение на орангутана ги убеди, че борбата няма да свърши така скоро.
Орангутанът отскочи, метна се върху главата на крокодила, пропълзя светкавично по него и скочи на земята, до опашката му.
Преди влечугото да бе успяло да се обърне, за да нанесе удар, той направи нов скок и се озова върху гърба му, залови се здраво с дебелите си, къси крака и обви големите си ръце около плешката му, като че искаше да го задуши.
Между двете чудовища започна една от онези страшни и ужасни битки, които можеха да се видят само в горите на Борнео и Суматра, дето човек почти не можеше да проникне.