Дори и там подобни сцени се разиграваха рядко.
Крокодилът се мъчеше да събори гривестия си ездач, който се бе разположил върху гърба му като на седло и правеше всичко възможно да се задържи.
Елена стискаше до болка ръката на брат си, силно притисната и трепереща до него.
— Господи, дано крокодилът победи!
Влечугото се въртеше, тракаше с грамадните си челюсти, ровеше земята с дългата си опашка, която косеше тревата и тръстиките като нож, гърчеше се и се мяташе на всички страни, но нищо не можеше да му помогне.
Орангутанът стоеше на гърба му като мексиканец върху луд жребец — с едната си лапа той се държеше за рамото на влечугото, а другата протягаше във въздуха, сякаш търсеше нещо, за да се залови.
Изведнъж той протегна тази свободна ръка и спипа горната челюст на гавиала, която се бе издигнала почти отвесно нагоре.
Човек би помислил, че маймуната бе проявила ужасно неблагоразумие и сама си бе тикнала ръката в капан.
Елена си бе помислила тъкмо това.
Хенрих също.
В своята неопитност и в желанието си да видят по-бързо печалния край на животното, което ги застрашаваше, юношите мислеха, че само чудо може да го отмени.
Щом улови челюстта на крокодила, орангутанът я изкриви така силно настрани, че двете челюсти никога да не могат да се съединят отново.
Чу се глухо изщракване, особен шум, сякаш бе изкоренено дърво. След това отвратителното влечуго започна да се гърчи ужасно и да размахва опашката си на всички страни.
То бе победено.
Нямаше никакво съмнение.
Орангутанът слезе от гърба му, отстрани се и загледа гърченията му, които ставаха все по-редки.
Господи! Сякаш човек бе започнал да надава диви ви-кове на радост.
Хенрих и Елена имаха усещането, че там, до езерото, стои луд човек и скача, радвайки се на жестока победа след жестока борба.
28. КОГАТО ЧОВЕК НАПРАВИ ГРЕШКА
Братът и сестрата нямаха време за мислене. Скрити зад дървото, те неусетно се бяха открили при наблюдението.
Ако се бяха подчинили на вродения си инстинкт за справедливост, те щяха да вземат участие в борбата против нападателя, но при сегашния случай положението бе съвсем друго — маймуната бе опасна за самите тях и победата на земноводното животно щеше да се окаже спасителна.
Веднага щом борбата бе привършена, те отново започнаха да треперят за своя живот.
Макар да лежеше на земята обезоръжен, крокодилът още не бе умрял, продължаваше да се гърчи. Това бяха последни конвулсии от агонията.
Орангутанът не спираше да го наблюдава, седнал на хълбока си.
От време на време той протягаше дългите си космати ръце над главата и избухваше в странен, пресеклив смях, радвайки се на победата.
Колко време щеше да продължи всичко това?
Сцената бе ужасна, но юношите искаха тя да не свършва, докато не чуят поне един глас откъм гората или приближаващи се спасителни стъпки.
Уви! Колкото и да се вслушваха, те не чуха желания звук. Понякога до слуха им долитаха само ясните и весели припеви на някоя малка птица или шумът от животно, провиращо се между храстите. Нито писък на уплашена птица, нито бързи стъпки на животно оповестяваха приближаването на ловците.
В желанието си на всяка цена да открият дивеч те се бяха отдалечили доста навътре в джунглата.
Хенрих мислеше дали да даде сигнал, като гръмне, но и да чуеха гърмежа, те едва ли щяха да го вземат за повикване. Капитанът и приятелите му можеха да си помислят, че момчето е гръмнало по някоя птица, и нищо повече.
От друга страна, гърмежът можеше да привлече вниманието на миаса и да го отклони от радостното му съзерцание.
Какво можеше да направи Хенрих, за да запази живота поне на сестра си само с една пушка?
Безполезно и опасно беше да се стреля с такава не-далекобойна пушка. По-добре бе да се изчака. Бог не можеше да не помогне!
Храброто момче започна трескаво да пресмята колко опасности бяха Претърпели и Бог винаги им бе помагал да се отърват. Трябваше да се доверят и този път на неговото покровителство!
Но тъкмо да отворят уста за молитва, Хенрих и Елена бяха подложени на ново изпитание.
След като достатъчно се бе насладил на страданията на своя противник, орангутанът се бе обърнал към гората с намерение да напусне мястото си.
Критичният момент наближаваше.
Коя пътека щеше да избере животното?
Едва си бяха задали този въпрос, когато Хенрих и Елена видяха, че то се обърна към дървото, дето се бяха скрили.
Нямаше никакво съмнение.
То тръгна право към тях.